Това тук бе просто един широк канал. С изключение на топките жълтеникава пяна, насъбрала се на купища край падналите дървета, реката бе мътна и еднообразна като парче ламарина, боядисано в кафяво. Мръсна като съдържанието на отходна яма.
Инман вървеше напред, дразнейки се от всичко наоколо. Как е могъл да смята, че това е неговата страна, страната, за която е отишъл да воюва? Какво невежество. Всичко, за което се сещаше, като се запиташе за какво си струва да се бие, бе правото му да живее необезпокояван някъде край западния ръкав на река Пиджън, горе, в Студената планина, близо до изворите на Скейпкет Бранч.
Представи си родния край, големите дървета, чистия мразовит въздух през цялата година. Огромните тополи с толкова дебели стволове, че ти приличат на изправени отвесно локомотиви. Размечта се как ще се прибере у дома и ще си построи колиба в Студената планина толкова нависоко, че никой, освен козодоя, летящ из облаците през есента, няма да чува тъжния му плач. Как ще живее толкова тихо, че няма да му трябват дори уши. И ако Ейда дойде с него, може би ще има надежда — далечна и плаха — че с времето от отчаянието му ще остане само точица, толкова мъничка и незабележима, че все едно я няма.
Но макар подсъзнателно да вярваше, че ако си мислиш достатъчно настойчиво за нещо, то се сбъдва, желанието му си оставаше все още смътно, колкото и силно да беше. Надеждата му не бе по-ярка от свещ, която някой запалва на планински връх и се отдалечава, опитвайки се да намери пътя под светлината й.
Скоро се смрачи и луната грейна през разпокъсаните облаци. Инман излезе на някакъв път, който свършваше в реката; край него, досами водата, някой бе забил кол с табела:
От як стълб се проточваше дебело въже, което се губеше в реката. Близо до отсрещния бряг то отново излизаше над повърхността и завършваше завързано на друг стълб. Зад пристана Инман видя къща на колове, издигаща се над най-горния белег за нивото на водата. Едно от прозорчетата светеше, а от комина се виеше дим.
Инман извика. След малко на верандата се появи фигура, махна с ръка и се прибра обратно вътре. Не след дълго човекът се показа иззад къщата, теглейки с въже кану от издълбан дънер. Пусна го във водата, метна се в него и загреба срещу течението в по-бавните води край брега. Все пак течението бе силно и лодкарят бе принуден да гребе с все сили. Изглеждаше така, сякаш нямаше намерение да пресича. Но малко преди да се изгуби от погледа, той зави, седна в кануто и остави течението да го понесе надолу, насочвайки лодката косо към източния бряг с леки загребвания, пестейки силите си. Просто съвсем леко потапяше веслото, за да поддържа курса. Кануто бе старо, сухото дърво бе избеляло от слънцето и грубо издяланите му бордове проблясваха като очукан калаен съд над тъмната вода, щом луната се покажеше иззад облаците.
Щом лодката приближи, Инман видя, че гребецът не е мъж, а девойка с розови бузи, с тъмна коса и мургава кожа, което подсказваше наличието на индианска кръв в жилите й отпреди едно-две поколения. Носеше рокля от домашнотъкан плат, която в тъмното изглеждаше жълта. Имаше големи силни ръце, а мускулите й изпъкваха под кожата при всяко загребване. Черната й коса висеше свободно по раменете. Като приближи, подсвирна с уста. На плиткото скочи боса във водата и изтегли кануто на брега. Инман извади петдоларова банкнота от джоба си и я подаде на девойката. Тя не посегна да я вземе, а само я погледна презрително.
— За пет долара не бих дала на някой жаден човек дори черпак от тая вода, камо ли да го возя до оттатък — каза тя.
— На табелата пише, че таксата е пет.
— Това на сал ли ти прилича?
— Това тук място за преминаване ли е, или не?
— Да, когато баща ми е тук. Той има сал, който побира впрегната каруца. Издърпва го по въжето. Но когато реката е голяма, не може. Сега е на лов, докато водата спадне. А аз взимам повече, защото имам една кравешка кожа и мисля да ми направят седло от нея. Като ми го направят, ще започна да спестявам за кон, и като си купя кон, ще метна седлото на гърба му и ще се махна оттук.
— Как се казва тая река?
— Това е могъщата Кейп Фиър, самата тя.
— Е, колко ще ми вземеш, за да ме прекараш отсреща?
— Петдесет долара.
— Ще ти дам двайсет.
— Да тръгваме.
Преди да се качат в лодката, Инман забеляза някакви големи мазни мехури да се издигат на повърхността на десетина метра от брега, където се пукаха и проблясваха. Движеха се в посока обратна на течението със скоростта на вървящ човек. Нощта бе безветрена и тиха и освен ромоленето на водата и цвъртенето на насекомите в гората, други звуци не се чуваха.