Отвътре реката изглеждаше още по-широка, отколкото от сушата. Гористите брегове се мержелееха зловещо под лунната светлина. Инман отчаяно се надяваше гледката да не остави отпечатък или белег в съзнанието му — толкова противни бяха очертанията им.
Дори оттук чуваше неспирното цвъртене на насекомите сред отровния бръшлян. От него бе останала само една малка глава, плаваща сред обширна гола равнина, оградена от тъмна джунгла от отровни растения. Всеки миг очакваше да види как мустакатата паст на чудовищния сом се подава от водата и го дръпва надолу. И от целия му живот ще останат само изпражненията на сома на дъното на това корито с помия — реката.
Искаше му се да обича света такъв, какъвто е, и изпитваше задоволство от случаите, когато е успявал да постигне това, защото обратното бе по-лесното. Омразата не изисква усилия, освен просто да се поогледаш. Слабост е, призна пред себе си той, да очакваш всичко около теб да е прекрасно, за да ти се хареса. Но имаше и такива места. Студената планина. Ръкава Скейпкет. А точно сега единствената пречка да е там бяха някакви си сто метра река.
След известно време луната отново се скри зад облаци. Минаха край пристана и Инман чу гласовете на мъжете толкова ясно, сякаш бе между тях. Единият, очевидно собственикът на пушката, каза:
— Ако беше през деня, щях да му откъсна ушите с това нещо.
Дълго след това луната отново се показа. Инман се надигна и надникна над кануто. На пристана, останал далеч назад, забеляза дребните фигурки, които размахваха ръце и подскачаха от яд. После се смалиха и изчезнаха и той се сети за много неща, които би искал по същия начин да се смалят и изчезнат завинаги. Единственото доказателство, че мъжете са все още там, бе глухият плисък на падащите около тях куршуми, последван след известно време от гърмежа на дългата пушка. Като светкавица и гръм, помисли си Инман. После се зае да брои секундите между шляпването на куршума във водата и глухия гърмеж, но не се сещаше как да изчисли разстоянието. Не си спомняше формулата.
Реката ги понесе по завой, който скри пристана. Вече можеха спокойно да минат от другата страна на кануто и с тласъци на краката да го докарат до брега. Отсамният борд бе станал на решето и тъй като от лодката не ставаше вече нищо, я зарязаха в плиткото и тръгнаха пеш срещу течението.
Като стигнаха до къщичката, Инман даде на момичето пари като обезщетение за кануто, а тя го упъти как да продължи на запад.
— След няколко мили реката се разделя на два ръкава — Глог и Дълбокото. Дълбокото е левият. Придържай се към него — той върви на запад.
Инман продължи нагоре, докато стигна ръкавите, където навлезе в гората, за да се скрие. Не смееше да запали огън, за да си приготви храна, и залъга глада със съборената от вятъра зелена ябълка, която бе намерил на пътя, малко сирене и сухар, пропити с осезаемия вкус на реката. Направи си легло от опадала шума, достатъчно дебело, за да го предпазва от влажната земя, изпъна се върху него и спа три часа. Събуди се схванат и с болки по лицето от сбиването. Ръцете му бяха целите в мехурчета от допира с отровния бръшлян при бягството му през гората. Като сложи ръка на шията си, откри прясна кръв от отворилата се рана, вероятно от размахването на косата или кисненето във водата. Взе нещата си и отново се отправи на път.
Глаголи, до един скучни
Споразумението, което Ейда и Руби постигнаха онази първа сутрин, бе следното: Руби се премества да живее във фермата и ще учи Ейда как се върти стопанство. Заплатата й ще е съвсем малка. Ще се хранят заедно, но на Руби не й допадна идеята да живее с друг човек и реши да се нанесе в старата ловна колиба. След като приключиха първата си съвместна вечеря с пилешко и кнедли, Руби отиде и опакова вещите си, които се побраха в един юрган. Завърза краищата му, нарами вързопа и без да се обръща назад, пое към Блек Коув.
През първите няколко дни двете жени направиха инвентаризация на фермата, съставиха списък с това, което трябваше да се свърши, степенувано по важност. Обикаляха стопанството, Руби гледаше, преценяваше и говореше, без да спира. Най-спешното, каза тя, е да се направи зеленчукова градина. Ейда я следваше по петите, записваше си всичко в тетрадката със стиховете, житейските наблюдения и важните събития на деня. Сега отбелязваше неща като: