Но дори и да имаха пари, собствениците на магазини нямаше да ги вземат, тъй като щяха да се обезценят, още преди да са се отървали от тях. Общото мнение бе, че книжните пари трябва да се харчат по възможно най-бързия начин, ако не искаш стойността им да падне до тази на същото количество плява. Размяната си бе по-сигурна. И Руби добре разбираше това. Главата й беше пълна с идеи за превръщането на фермата в напълно независимо стопанство именно чрез разменната търговия.
Руби моментално измисли план. Предложи го на Ейда като избор. Двете неща, отбелязани в описа й като ценни, преносими и ненужни, бяха кабриолета и пианото. Смяташе, че може да размени едно от двете срещу всичко, което щеше да им е необходимо за зимата. Ейда премисля два дена. Накрая каза:
— Срамота ще е този прекрасен кон да тегли рало.
— Той така или иначе ще го върши — отговори Руби. — И на него ще се наложи да работи за прехраната си като всички тук.
Тогава Ейда изненада дори себе си, като реши да се раздели с пианото. Наистина, не свиреше кой знае колко добре, и всъщност Монро бе този, който бе настоявал да учи пиано. Това за него бе толкова важно, че дори бе довел учителя по музика да живее у тях — дребничък човечец на име Тип Бенсън, който рядко се задържаше дълго време на работа някъде, защото всеки път се влюбваше в ученичките си. Ейда не беше изключение. Тогава бе на петнайсет и един следобед, докато тя опитваше труден пасаж от Бах, Бенсън падна на колене до столчето, взе ръцете й от клавиатурата, притегли към себе си и ги притисна към бузите си. Беше пълничък, на не повече от двайсет и четири години, с несъразмерно за телосложението си дълги пръсти. Притисна пълните си червени устни към гърба на дланите й и ги зацелува страстно. Друго момиче на годините на Ейда би решило да си поиграе с него известно време, просто за забавление, но Ейда се извини, отиде право при Монро и му разказа всичко. До вечерта Бенсън си събра багажа и изчезна. Монро незабавно назначи за учителка една стара мома с дрехи, които миришеха на нафталин и пот.
Решението на Ейда да избере пианото отчасти се дължеше на осъзнаването на факта, че в живота й занапред няма да има много време за занимания с изкуство, а ако все пак оставаха свободни часове, можеше да ги посвещава на рисуването. Моливът и листа щяха да задоволят тази нейна необходимост.
Разбираше всички разумни причини да се раздели с пианото. Това, което обаче не й бе ясно, бяха причините да задържи кабриолета. Наистина, той бе принадлежал на Монро, но това не бе достатъчно основание. Подозираше, че истинската причина е фактът, че кабриолетът е превозно средство. Успокоителната мисъл, навявана от високите му колелета, че ако нещата тръгнат зле, просто може да се качи и да замине, също като семейство Блек на времето, приемайки, че няма бреме, което не може да бъде облекчено, че един съсипан живот не може да не се промени, като тръгнеш на път.
След като Ейда обяви решението си, Руби, без да губи време се зае с осъществяването му. Тя знаеше кой има в повече животни и продукти и кой ще е склонен на изгодна сделка. В случая това бе старият Джоунс, дето живееше край Източния ръкав. Жена му отдавна бе хвърлила око на пианото и знаейки това, Руби го удари на сериозен пазарлък. Накрая Джоунс се съгласи да й даде срещу него бременна шарена свиня, младо прасенце и петдесет кила жито. Руби — като знаеше колко полезно нещо е вълната, особено при сегашната висока цена на платовете — си помисли, че няма да я заболи, ако вземе и няколко от дребните планински овце, не по-едри от средно голямо куче. И убеди Джоунс да прибави половин дузина и от тях. И каруца зеле. Плюс единия бут и пет кила бекон от първото прасе, което заколи през ноември.
След няколко дни Руби докара прасетата и овцете, две от които черни. Напъди ги да пасат и да се угояват по склоновете на Студената планина през есента с каквото намерят, а то не беше малко. Преди да ги пусне, взе нож и беляза левите им уши с по два разреза, при което те се разквичаха и заблеяха, после хукнаха с окървавени глави към планината.