— Ето това ще ядеш.
Аргументът, който Руби използваше, за да се наложи над Ейда, бе следният: Ейда знае, че на всеки друг, когото би наела, ще му дойде до гуша и ще си замине, като я остави да се разори. Руби няма да я остави да се разори.
Единственото време за почивка бе след измиването и прибирането на съдовете от вечерята. Тогава Ейда и Руби сядаха на верандата и Ейда четеше на глас, докато се стъмни. Книгите бяха нещо съвсем ново за Руби и Ейда сметна, че трябва да започне от самото начало. След като разясни на Руби кои са били древните гърци, започна да й чете Омир. Обикновено изчитаха по петнайсет-двайсет страници на вечер. След това, когато паднеше здрач и въздухът посинееше и започваше да се примесва с мъгла, Ейда затваряше книгата и настояваше Руби да й разказва за себе си. За няколко седмици успя да събере парче по парче историята на живота й.
Руби израснала в такава мизерия, че била принудена да готви с не повече мазнина от тази, която би останала в тигана, ако го намажеш с парче месо. Било й тежко. Не познавала майка си, а баща й бил известен в околността контрабандист и престъпник на име Стоброд Тюс. Живеели в колиба с пръстен под, която почти не се отличавала от кочина. Била малка и струпана надве-натри като временен подслон. Единственото, което я отличавало от циганска каруца, било липсата на колела и под. Спяла върху нещо като тясна койка над земята, нещо като рафт. Постилала го със стар дюшек, напълнен с изсушен мъх. Тъй като нямало таван, Руби често се събуждала сутрин с два-три сантиметра сняг върху завивките, навят вътре през пролуките между дъските на покрива. В такива дни Руби установявала, че голямото предимство на малката колиба е, че дори огън от тънки съчки я затопля бързо, макар паянтовият комин, измайсторен от Стоброд да теглел толкова лошо, че вътре можело спокойно да опушваш месо. Когато времето позволявало, тя предпочитала да готви навън, под естествения навес от храсти отзад.
Колкото и малка и обикновена да била колибата, Стоброд не си мръдвал и пръста да я постегне. Ако не било неудобството да има дъщеря, би си живял щастливо в хралупа на дърво, тъй като според Руби баща й по нищо не се различавал от животните, надарени с памет.
Руби започнала да се грижи за собствената си прехрана още на възраст, която по преценка на баща й била достатъчна, за да се справя, тоест малко след като проходила. Като малка Руби си търсела храна из гората и из фермите нагоре и надолу по реката. Най-светлият й спомен от детството бил как върви по пътечката към фермата на Суангърови, където я гостили с бобена чорба, а на връщане нощницата й — от няколко години единственото й облекло, дори денем — се закачила на някакъв крайпътен трън. Бодилът бил голям колкото шпора на петел и тя не могла да се освободи. Никой не минал оттам през целия ден. Заоблачило се и денят си отишъл като гаснеща свещ. Паднала нощ и на небосклона изгряла майската нова луна. Руби била на четири годинки и прекарала нощта, закачена за храста.
Тези мрачни часове за нея били истинско откровение, което тя никога не забравила. Край реката пълзяла студена мъгла. Руби треперела и плачела, викала за помощ. Страхувала се да не я разкъса някоя скитаща пума, слязла от Студената планина. Пумите отвличали деца, така била чувала от пияните приятели на Стоброд. Според тях планините били пълни със зверове, гладни за детска плът. Мечки. Вълци. Също и безброй духове. Появяват се в най-различни форми, всичките ужасяващи, грабват те и те отнасят в един бог знае какъв ад.
Била чувала старите индианки от племето чероки да разправят за духове-човекоядци, които живеят в реките и се хранят с човешка плът, като отвличали хората на зазоряване и ги отнасяли под водата. Децата били любимата им храна и когато хванели някое, на негово място оставяли сянка-близнак, която ходела и говорела, но всъщност била лишена от живот. Седем дни след това сянката завяхвала и умирала.
Нощта донесла със себе си всичките тези заплахи, а малката Руби седяла, треперела от студ и плачела. Струвало й се, че вижда всичките тези страшни същества, наредени в кръг около нея, канещи се да се нахвърлят върху й.
Изведнъж й заговорил някакъв глас. Сякаш идвал от тръстиката и плискащата се вода в реката, но не бил глас на демон-човекоядец. Бил ласкавият глас на пейзажа или небето, на фея или дух-пазител, който я взел под крилото си и от този момент нататък не я изоставил. Спомняла си всяко съзвездие, което преминавало по небето над клоните на дърветата, всяка дума, проникваща дълбоко в душата й, отправена към нея от спокойния глас, който я утешавал и защитавал цялата нощ. Спряла да трепери в тънката си нощница и спряла да плаче.