На сутринта я освободил един човек, тръгнал за риба. Тя се прибрала у дома, но не казала на Стоброд нито дума за случилото се. А и той изобщо не я попитал къде е била. Гласът все още звучал в главата й и след онази нощ тя заприличала на онези деца, които се раждат с остатъци от околоплодния мехур по лицето и знаят неща, дето другите хора тъй и не научават.
Като пораснала, започнали да се прехранват с това, което Руби отглеждала на единствената нивица в земята им, която не била чак толкова стръмна, та да не може да се оре. Баща й почти постоянно отсъствал, често го нямало по цели дни. Извървявал по четиридесет мили само за да отиде на някое пиянско събиране. Само да чуел, че някъде има танци, хуквал нататък, мъкнейки цигулката си, на която умеел да свири само няколко простички мелодии. И не се прибирал с дни. Като нямало танцови забави, Стоброд отивал в гората. На лов, казвал. Но обикновено носел само по някоя катеричка или мармот. Амбициите му не се простирали до по-едър дивеч, например елен, и когато нямало гризачи, ядели кестени, ревен и други диворастящи растения, които Руби събирала, а често карали само на жълъди.
Дори влечението на Стоброд към чашката не било достатъчно, за да го направи фермер. Вместо да отглежда царевица, той излизал с чувал в някоя безлунна нощ и го пълнел от чуждите ниви. От нея варял мазна жълтеникава течност, която според приятелите му била несравнима по градус и вкус.
Единственият му опит да си намери работа завършил плачевно. Един човек надолу по реката го наел за разчистване на терен за пролетната сеитба. По-големите дървета вече били съборени и лежали със заплетени клони в края на гората. Човекът искал от Стоброд да му помогне при изгарянето им. Запалили буен огън и започнали да кастрят клоните, за да освободят дърветата и ги довлекат до огъня. Внезапно Стоброд решил, че работата е повече, отколкото си мислел първоначално. Смъкнал ръкавите на ризата си и си тръгнал. Човекът продължил сам. С дълга кука търкалял стволовете към огъня. Стоял близо до пламъците, когато няколко горящи дънера се разместили и хванали крака му помежду си. Колкото и да се опитвал, не можал да се освободи. Викал за помощ, докато останал без глас. Огънят приближавал и като видял, че ще изгори жив, човекът взел брадвата и отсякъл крака си от коляното. С парче плат от панталона си и пръчка пристегнал здраво раната, после измайсторил патерица от чаталест клон и се прибрал у дома. Едва оживял.
Години след това Стоброд заобикалял отдалеч къщата му, защото куцият, за огромно разочарование на Стоброд, му имал зъб и като го видел, стрелял по него от верандата.
Едва когато пораснала, Руби се запитала що за човек е била майка й, та да се омъжи за такъв като Стоброд. Но представата за нея била напълно изтрита от съзнанието й, защото когато го питала, той отговарял, че не си спомня.
— Дори не си спомням дали беше тънка или дебела — казвал той.
За всеобща изненада в първите дни на треската на войната Стоброд се записал доброволец в армията. Една сутрин яхнал старото муле и заминал. Оттогава Руби не била чувала нищо за него. Последният й спомен за него били белите кончови на ботушите му, проблясващи от двете страни на коня, докато се клатушкал по пътя. Според нея Стоброд не е воювал дълго. Сигурно е загинал още в първото си сражение или е дезертирал, тъй като била чула от един войник от неговия полк — завърнал се у дома без ръка — че Стоброд е изчезнал след битката при Шарпсбърг.
Каквато и да била съдбата му — шрапнел в задника или бягство към западните територии — Руби останала да се оправя сама. Без мулето не можела вече дори да оре безплодните ниви. Можела само да си направи малка градина, която обработвала ръчно с единично рало и мотика.
Първата година от войната била тежка за нея, но Стоброд слава богу бил оставил мускета си, надявайки се, че ще получи по-добро оръжие, ако се яви с празни ръце. Руби взимала този музеен експонат — повече напомнящ аркебуз, отколкото съвременна пушка — и през зимата ловувала диви пуйки и елени, а месото сушала край огъня като индианците. Стоброд бил взел единствения им нож и тя режела месото с нож, който сама направила от парче от стар трион. Нагряла острието в огъня и с подкова, която намерила на пътя, очертала формата на нож върху нажеженото желязо. Когато металът изстинал, тя изчукала излишното извън очертанията и с пила дооформила острието и дръжката. Отново с чука, прикрепила с медни нитове ръкохватка, изрязана от дебел ябълков клон. Наточила острието върху речен камък. Ножът изглеждал грубичък, но режел не по-зле от фабрично изработен.