Като основно постижение в живота си Руби изтъкна факта, че на десетгодишна възраст вече познавала планината на двайсет и пет мили във всяка посока толкова добре, колкото градинар — лехите си с фасул. И че по-късно, макар и все още девойка, побеждавала мъжете в схватки, за които не желаеше да говори с подробности.
Предполагала, че в момента е на двайсет и една години, макар да не била сигурна, тъй като Стоброд не помнел нито годината, нито деня на раждането й, нито дори сезона, през който се появила на белия свят. Не че имала намерение да празнува рождения си ден. Празниците били нещо непознато в живота й, тъй като в борбата за оцеляване нямало място за подобни глезотии.
Дарба, като всички други
Късно през нощта Инман вървеше край брега на Дълбоката река. След известно време пътят слезе в блатиста низина, която по-нататък се стесняваше и преминаваше в клисура. От небето постепенно остана само тясна ивица, заключена между каменните стени и дърветата. Единствената светлина идеше от Млечния път. Беше толкова тъмно, че трябваше да напипва пътя си из теснината на всяка крачка. Отблясъкът на светлината върху водата бе толкова слаб, че можеше да го види само ако гледа натам, като човек, който търси в небето далечни звезди, без да гледа право към тях.
След като се спусна по почти отвесна скала, пътят навлезе в тесен прорез между реката и стръмния каменист бряг, по който тук-там растяха храсталаци. На Инман това място никак не му хареса. Боеше се да не се натъкне на военната полиция. Можеха да го връхлетят конници, преди да е намерил откъде да се измъкне, а брегът бе прекалено стръмен, за да се изкачи нагоре в тъмното. Тук трудно би оказал съпротива на въоръжени мъже. Най-добре да се маха оттук час по-скоро.
Инман премина в бавен и мъчителен тръс. Продължи така няколко минути, докато видя пред себе си и малко вдясно проблясваща светлина. Забави ход и като приближи, видя, че тя идва от димяща факла от борови клони, която хвърляше жълт кръг светлина около мъж с широкопола шапка, застанал на пътя. Инман се прокрадна безшумно още малко напред и се притаи зад голям камък на десетина метра.
Мъжът беше с черен костюм и бяла риза. Водеше кон с юзда от въже, преметнато през шията му. На гърба си конят носеше товар — нещо бяло и безформено като куп бели чаршафи. Мъжът седна и прибра колене към гърдите си с едната ръка. Закрепи лакътя на другата, която държеше факлата, в пролуката между коленете си като в стенен свещник. Отпусна глава, докато периферията на шапката му докосна изпънатата напред ръка. Тъмен силует на пътя.
Ще заспи с тая факла, помисли си Инман. Ще му се подпалят краката.
Но мъжът не спеше. Беше отчаян. Погледна към коня и изстена.
— Мили боже, в какъв рай живеехме преди!
Той се заклати наляво-надясно, както си седеше, после отново въздъхна:
— О, Господи!
Инман се зачуди какво да прави. На пътя имаше още един камък. Не може да се върне. Не може да заобиколи. Не може да стои там цяла нощ като вързана юница. Извади пистолета си и го вдигна пред очите си, за да провери на слабата светлина дали е зареден.
Тъкмо се канеше да се прицели, когато мъжът се изправи на крака и забучи факлата в земята. Отиде до задницата на коня. Опита се да свали товара. Конят се размърда неспокойно и наостри уши. Бялото на очите му проблесна.
Мъжът свали товара, нарами го и мина отпред, залитайки. По увисналата тънка ръка и дългата коса, метяща земята, Инман позна, че онзи носи жена. Изнесе я извън осветения от факлата кръг и двамата станаха почти невидими, но по стъпките му разбра, че върви към ръба на стръмния скат. Чуваше риданията му в мрака.
Инман се завтече към факлата, грабна я и я подхвърли в посока на звука. Като падна на земята, тя освети мъжа, застанал на крайчеца на пропастта с жената в ръце. Опита се да се обърне, за да види откъде идва светлината, но му беше трудно заради тежестта на тялото. Накрая все пак успя да се извърти с лице към Инман.
— Остави я долу — каза Инман.
Той я положи в краката си.
— Що за пистолет е това, по дяволите? — каза мъжът, спрял поглед върху двете неравни цеви.
— Отдръпни се. Ела насам, за да те виждам.
Мъжът прекрачи тялото и се приближи. Държеше главата си наведена, за да може периферията на шапката да препречва светлината.