— Спри там — заповяда Инман.
— Теб те праща Бог, за да каже „не“ — рече мъжът.
Направи още две крачки, коленичи, просна се на земята и обгърна с ръце краката на Инман. Инман насочи пистолета към главата му и обра спусъка. Тогава мъжът вдигна лице в отблясъците от факлата и Инман видя, че страните му са мокри от сълзи. Съжали го, и както тъй или иначе вече си бе решил, само го удари по скулата не много силно с дългата цев.
Човекът падна по гръб. Под окото му се бе появила плитка цепнатина. Шапката му се изтърколи настрани и откри намазаната му с брилянтин, пригладена и лъщяща като ябълка, руса коса, чиито краища висяха по раменете. Попипа раната и погледна кръвта.
— Заслужавам си го — каза той.
— Заслужаваш да те убия — отвърна Инман. Той погледна към жената, която лежеше на ръба на пропастта. Не беше помръднала. — Все още ми се ще да го направя.
— Не ме убивай, аз съм божи човек — примоли се мъжът.
— Някои казват, че всички сме такива.
— Искам да кажа, проповедник. Проповедник съм.
Инман не знаеше какво да отговори и издиша шумно през носа.
Проповедникът се изправи на колене.
— Мъртва ли е? — попита Инман.
— Не.
— Какво й е?
— Нищо особено. Бременна е. А и аз й дадох да изпие нещо.
— Какво?
— Пакетче прах, което купих от един пътуващ търговец. Каза, че с него можеш да приспиш човек за няколко часа. Дадох й го преди около половин час.
— И ти си бащата?
— Очевидно.
— Не сте женени, предполагам.
— Не сме.
Инман се приближи до жената и коленичи. Вдигна тъмната й коса. Жената дишаше през носа с тихо похъркване. Лицето й бе отпуснато, а в хлътнините на очите и бузите се събираха грозни сенки. Въпреки това личеше, че е красавица. Положи главата й обратно на земята и се изправи.
— Качи я обратно на коня — каза той и се отдръпна с насочен към мъжа пистолет, без да откъсва очи от цевите.
Човекът отиде до нея, коленичи и повдигна тялото. Стана прав и олюлявайки се, го пренесе до коня и го положи на гърба му. Инман наклони пистолета в светлината на факлата и го поогледа, доволен от бързината и ефективността, които оръжието бе придало на изпълнението на едно най-обикновено настояване.
— Сега какво? — попита мъжът. Изглеждаше доволен, че някой друг взима решенията вместо него.
— Млъквай — отговори Инман. Не знаеше какво да прави. Мислите му бяха бавни и объркани заради недоспиването и умората.
— Откъде идваш? — попита той.
— Тук наблизо има едно градче — отговори мъжът, сочейки в посоката, в която вървеше Инман.
Инман взе факлата и я хвърли в пропастта. Проповедникът мълчаливо гледаше как пламъкът й се смалява в мрака.
— Това Дълбоката река ли е?
— Така й викат.
Тръгнаха. С едната си ръка Инман държеше пистолета, с другата водеше коня. Юздата бе от дебело въже, чийто край бе увит с тел на няколко сантиметра, за да не се разнищва. Телта убоде пръста му и от раничката протече кръв. Инман го сложи в устата си, мислейки си, че ако не бе се натъкнал на тях, сега жената щеше да е едно бяло петно, носещо се с издути около тялото поли по черната повърхност на реката, а проповедникът щеше да стои на пътя и да повтаря: „Потъни! Потъни!“.
Пътят се заизкачва, пресече невисок рид и реката остана назад, извиваща между ниски хълмове. Луната бе изгряла и Инман видя обширни пространства земя там, където гората бе опожарена, за да се отвори място за ниви. Но освен да я подпалят, друго не бяха правили, и овъглените стволове стърчаха сред набраздената от ручеи глина чак до хоризонта, проблясвайки под лунната светлина. Инман се огледа и си каза: „Сякаш съм на друга планета“.
Съзвездието Орион се показа на източния хоризонт и по това Инман пресметна, че полунощ отдавна е минало. Фигурата на ловеца-воин висеше като обвинение, като небесен знак, порицаващ недостатъците ти. Орион бе със стегнат колан, с готово за удар оръжие, изпълнен със самоувереност, ако позата издава чертите на характера. Всяка нощ си пътува на запад и никога не закъснява.
Едно от малкото утешителни в живота неща бе, че човек може да дава имена на звездите. Вечерта след битката при Фредериксбърг той бе споделил идеята си с едно момче от Тенеси. Седяха край окопа зад стената. Нощта бе мразовита, а звездите бяха като ярки точки на небосклона. Полярното сияние бе угаснало. Бяха увили главите и раменете си в одеяла и дъхът им образуваше облачета пара, висящи в неподвижния въздух като духове, които бавно се отдалечават.