— Толкова е студено, че ако близнеш цевта на пушката, езикът ти ще залепне за нея — каза момчето.
Той вдигна своята „Енфийлд“ пред лицето си и духна върху цевта, после драсна с нокът на същото място и по нокътя полепна скреж. Погледна Инман и повтори опита. Приближи пръста си към Инман, за да му покаже.
— Да, виждам.
Момчето се изплю между краката си и се наведе, за да види дали плюнката ще замръзне, но окопът бе дълбок и тъмен и не се разбра какво е станало.
Пред тях бойното поле се спускаше към града и реката. Земята се простираше безрадостна и гола като в кошмарен сън. Сякаш бе пренаредена като декор за новото действие, покрита с трупове и изровена от снарядите. Новите земи на ада, беше казал някой. За да забрави мрачните мисли, Инман погледна към Орион и произнесе името на звездата. Момчето вдигна очи към небето, после попита:
— Откъде знаеш, че се казва Ригел?
— Прочетох го в една книга.
— Но това е само име, дадено от нас. Не е името, което й е дал Бог.
Инман се замисли и отвърна:
— На нас не ни е дадено да знаем какво име е дал Той на тази звезда.
— Така е. Той го пази в тайна. Никога няма да го научим. Поуката е, че трябва да се примирим с невежеството си. Защото ето какво най-често произлиза от знанието — каза момчето и пренебрежително кимна с брадичка към бойното поле, очевидно намирайки, че не си струва дори да го сочи с ръка.
Тогава Инман сметна момчето за глупак. На него самия му стигаше да знае човешкото име на най-ярката звезда на Орион, а Бог нека пази тъмните си тайни. Но сега се запита дали пък момчето не е било право по въпроса за човешкото познание или поне за някои негови по-особени области.
Известно време Инман и мъжът крачеха мълчаливо. После проповедникът каза:
— Какво смяташ да правиш с мен?
— Не съм решил. Как се стигна дотук?
— Трудно е да се каже. Никой в градчето не подозира нищо. Тя живее с баба си, която е толкова стара и глуха, че трябва да крещиш с все сила, за да те чуе. За нея беше лесно да се измъква нощем, за да се срещаме край купата сено или да се любим на мъхестия бряг на потока, докато първите птици запеят преди съмване. Цяло лято се срещахме на тайни места из гората.
— Ловки като прокрадващи се пуми? Това ли е картината, която се опитваш да нарисуваш?
— Да, може би.
— Как започна тая история?
— По обичайния начин. Нещо в погледа, нещо в гласа, докосване на ръцете по време на обедите на открито след неделните служби.
— Има доста голяма разлика между това и един проповедник със смъкнати до глезените панталони в някоя купа сено.
— Да.
— Да не говорим, че си я домъкнал тук като прасе, умряло от свинска чума.
— Ами… Но всичко е по-сложно, отколкото си мислиш. Първо, длъжността ми. Ако ни разкриеха, щяха да ме прогонят оттук. Църквата ни е строга. Наказвали сме миряни само защото са позволили в домовете им да се свири на цигулка. Повярвай ми, обмислял съм го по цели нощи.
— Сигурно е било в дъждовните нощи. Когато сеното и мъхът са мокри?
Проповедникът не отговори.
— Имало е и по-лесни начини да се поправят нещата — каза Инман.
— Не намерих такива.
— Например да се ожениш за нея.
— Невъзможно. Вече съм сгоден.
— О.
— Мисля, че сбърках като станах свещеник.
— Така е. Бих казал, че не ти е призвание.
Изминаха още една миля и пред тях, на брега на същата река, която течеше по дъното на клисурата, изникна малко градче. Дървени постройки, събрани накуп. Варосана дъсчена църква. Къщи.
— Мисля, че трябва да я върнем в леглото й като че тази нощ просто не е била. Имаш ли носна кърпа?
— Да.
— Сгъни я, пъхни я в устата си и легни по очи на земята.
Инман разви тела от края на въжената юзда. Мина зад проповедника, сложи коляно на гърба му, омота тела около главата му няколко пъти и завърза краищата й.
— Ако започнеш да крещиш, ще дойдат хора. Можеш всичко да стовариш върху мен. Аз и да го разкажа, никой няма да ми повярва.
Влязоха в градчето. Отначало залаяха кучета, но като разпознаха проповедника, млъкнаха, привикнали с нощните му разходки.
— Коя е къщата? — попита Инман.
Проповедникът посочи надолу по пътя и преведе Инман през градчето до малката тополова горичка от другия му край. Сред дърветата се гушеше боядисана в бяло къщурка само с една стая, с дъсчен покрив. Проповедникът кимна. Телта опъваше ъгълчетата на устата му в гротескна усмивка — изражение, което изобщо не отговаряше на настроението на Инман.