— Ти съсипа живота ми — изломоти той.
— Не прехвърляй вината на мен. Не исках да участвам в това. Но не искам да се чудя дали след една-две вечери няма да се върнеш отново в оная тъмна клисура с момичето на гърба на коня ти — отговори Инман.
— Тогава ме застреляй. Застреляй ме и ме остави да си вися тук.
— Не мога да отрека, че има нещо очарователно в това предложение.
— Проклет да си заради това, което правиш с мен.
Инман взе мократа кърпичка от земята, натика я в устата на проповедника, завърза я с телта и се отдалечи. Докато вървеше, чуваше сподавени стонове и сумтене. Нечленоразделни проклятия и закани.
През остатъка от нощта вървя без отдих, за да увеличи разстоянието между себе си и безименното селище. Когато утрото най-после парна гърба му с лъчите на изгряващото слънце, бе навлязъл в хълмиста местност и се чувстваше изтощен до смърт. Нямаше представа къде се намира, нито пък знаеше, че през тази дълга нощ е изминал едва дванайсет мили, въпреки че му се струваха сто.
Спря, влезе в гората и си направи легло от клонки и шума. Облегна гръб на едно дърво и изяде къшея царевична питка и тлъстото свинско, което бе взел от къщичката. Почти до обед спа.
После се събуди и впери поглед в синьото небе през клоните на боровете. Извади пистолета си, избърса го с парцал, провери зарядите и го задържа в ръката си. Пистолетът бе „Лемат“. Моделът не бе някое от старите и долнокачествените белгийски оръжия, а с щампа „Бирмингам“ върху цевта. Бе го намерил на земята и пъхнал в колана си малко преди да го ранят край Питърсбърг. Бе успял да го съхрани в цялата бъркотия на лазарета и пътуването с влака на юг към столицата в товарния вагон, пълен с ранени като него. Бе чудато оръжие, някак прекалено голямо и с необикновени пропорции, но пък бе най-страховитият револвер, който съществуваше, барабанът му бе голям колкото юмрук и побираше девет патрона калибър 40. Но най-забележителната му черта, онова, което бележеше нова насока в оръжейния стил, бе следното: барабанът се въртеше около груба и дебела цев под основната. Предназначена за краен случай в отчаяна ситуация, тя изстрелваше един-единствен заряд — едра сачма или куршум. Въпреки размерите си, оръжието лежеше добре в ръката, солидно като слитък метал. Просто като го държиш и си мислиш на какво е способен, ставаш по-спокоен.
Инман избърса цевта и барабана, припомняйки си боя в града, пресичането на реката и проповедника; мислеше си за това, че при всеки отделен случай е могъл да постъпи и по друг начин. Искаше му се да не се бе забърквал в работата на други хора. Част от него искаше да се скрие в гората далеч от пътя. Да бъде като бухал, да се придвижва само нощем. Или като дух. Друга негова част копнееше да носи големия револвер на бедрото и открито да пътува през деня под черен флаг, вдъхващ респект у всеки, който го приеме, и да се бие с всеки, който си го търси, оставяйки се да бъде воден от яростта срещу всичко, противопоставило се на волята му.
Преди войната не обичаше сбиванията. Но след като постъпи в армията, това започна да му се струва лесно. Смяташе, че е като всички други неща — дарба. Като човек, който умее да дяла птици от дърво. Или като човек, който умее да свири на банджо. Или като дар-словото на проповедника. Тия неща не зависят от теб. По-скоро е въпрос на нерви, на бързина на ръката и хладен ум, за да не се уплашиш и объркаш в боя, а способността ти за вярна преценка да не се замъгли, защото краят може да бъде фатален. Плюс по-високия ръст, нещо твърде важно в близкия бой.
След пладне Инман напусна убежището си и отново се отправи на път. Но само след час установи, че краката му не го слушат, натежали от умора. Всяка крачка му струваше огромно усилие. Пред себе си забеляза двама души, спрели пред брод в реката, но тъй като дори от разстояние бе ясно, че са роби, той не си направи труда да се прикрие в гората. Единият се опитваше да накара розово прасе, което се валяше в калта, да нагази във водата. Другият носеше наръч колове. Свинарят безрезултатно ритна животното няколко пъти, после взе кол от другаря си и взе да го удря и мушка, докато накрая то неохотно се надигна и тръгна. Мъжете докоснаха шапките си за поздрав и рекоха: „Здрасти, войниче“.
Инман чувстваше такава слабост, че за миг му се прииска да е голямото розово прасе, което си лежи в калта и не става, докато някой не го цапардоса с кол. Но си наложи да изуе ботушите си и да прецапа през брода. На другия бряг изостави пътя и тръгна надолу край реката с намерението да намери скрито място, където да си сготви царевична каша. Но вятърът се обърна и донесе мириса на истинска храна откъм посоката, в която вървеше.