Выбрать главу

Докато обикаляше из бивака да търси още храна, се озова пред фургона на артистите. Откъм палатката им до Инман се приближи бял мъж и го попита какво иска. Беше слаб, висок и доста възрастен. Кожата под очите му беше бледа и подпухнала, а косата му — боядисана в черно. Изглежда бе шефът. Инман попита дали може да си купи нещо за ядене. Мъжът отговори, че може, но че ще вечерят по-късно, тъй като ще репетират, докато още е светло. Покани Инман да погледа, ако иска.

След минута тъмнокосата жена, която бе видял по-рано, излезе от палатката. Инман не можеше да откъсне очи от нея. Проследи внимателно разговора между нея и мъжа, опитвайки се да разбере какви са отношенията им. Отначало реши, че са женени, после отхвърли догадката си. Двамата изправиха нещо като табло. Жената застана пред него и мъжът започна да хвърля ножове, които се забиваха съвсем близо до нея, при което дъските потреперваха. На Инман това му се стори достатъчно, за да привлече цяла тълпа от зяпачи, но после се появи и етиопец със сива брада и царска осанка, облечен в лилава роба. Обявиха, че на младини е бил царят на Африка. Етиопецът засвири на подобен на банджо инструмент толкова добре, че и мъртвец би станал да танцува, макар да бе направен от кратуна и да имаше само една струна. Трупата включваше и менажерия индианци от различни племена: семинол от Флорида, крийк, чероки от Екота и жена от племето йемаси. Ролята им в представлението бе да разказват анекдоти, да бият барабани, да танцуват и пеят. Фургонът, в който пътуваха, бе препълнен с чудновати цветни шишенца с лекарства, всяко предназначено да лекува определена болест: рак, охтика, невралгия, малария, изтощение, удар, припадъци, апоплексия.

Като се мръкна, поканиха Инман да вечеря с тях. Седнаха на земята край огъня и се нахвърлиха върху огромните полусурови бифтеци и картофи, изпържени с бекон и диворастящи зеленчуци, полети с мазнината. Етиопецът и индианците се присъединиха към останалите като равни, въпреки цвета на кожата си. Разговаряха, без никой да иска и дава разрешение за взимане на думата.

Като се нахраниха, отидоха до реката, където всеки изтърка чинията си с пясък. После белият мъж хвърли щедър наръч дърва в огъня и пламъците му се извиха нависоко. Артистите започнаха да си подават бутилка и да разправят на Инман истории от безкрайните си пътувания. Пътят, казваха те, си е нещо отделно, самостоятелна държава, управлявана не от правителство, а от природните закони, в която най-важното е свободата. Разказите им бяха за разорения и неочаквани забогатявания, за игри на карти и търгове за коне, за това, че светът е пълен с луди, за неприятности със закона, за беди, от които са се отървавали като по чудо, за надхитрени в пазарлъците наивници, за срещи с мъдреци по пътя и техните често противоречащи си мъдрости. Градчета, пълни с глупци и поквара. Припомняха си един на друг предишни биваци и храната, която са яли в тях, като единодушно се съгласиха, че най-хубавото от всички места е било онова преди няколко години край широката река, изливаща се направо от основата на скала и че никога не са яли по-вкусно пържено пиле от сготвеното в подножието на тази скала.

Инман се наслаждаваше на красотата на жената в отблясъците от огъня по косата и кожата й. По едно време белият мъж каза нещо странно: някой ден светът щял да бъде така устроен, че когато човек използва думата „роб“, то ще е само метафорично.

Посред нощ Инман взе нещата си, влезе в гората зад бивака и си постла на земята, на достатъчно разстояние, за да чува циганската музика и гласовете. Опита се да заспи, но напразно. Запали парченце свещ, сипа си в канчето остатъка от шампанското и извади книгата на Бартрам от торбата. Отвори я напосоки и няколко пъти препрочете изречението, което му попадна пред очите. То описваше неназовано растение, подобно на рододендрон, доколкото ставаше ясно:

Този храст расте в гъсталаци и малки горички на открити височини, където големите дървета са нарядко; множество стъбла поникват вертикално от корените и достигат метър, метър и половина или два на височина; клоните им, израстващи в горната част на стеблото, също са почти вертикални, с умерено големи яйцевидни островърхи цели листа с бледожълтеникаво-зелен цвят; листата са с твърда, компактна текстура, с гладки и блестящи горна и долна страна, стоящи почти изправени върху къси дръжки; клоните завършват с увиснали бели съцветия, чиито сегменти са пет, дълги и тесни.