В последната нощ на празненството Ейда облече рокля от бледолилава коприна, украсена с дантела в подходящ цвят. Беше скроена с тясна талия, за да подчертава стройната й фигура. Монро бе купил целия топ плат, от който бе ушита роклята, за да не може никой друг да има същата. Според него тя чудесно подчертавала тъмната й коса и й придавала лека загадъчност на фона на обичайните розови, светлосини и жълти тоалети. Вечерта един джентълмен от Савана — ослепително изглеждащият, но празноглав втори син на богат търговец на индиго — толкова настойчиво ухажва Ейда, че накрая тя се съгласи да излязат заедно в реката, макар малкото, което знаеше за него да я караше да го смята просто за суетен глупак.
Казваше се Блонт. Закара лодката до средата на Уондо и пусна веслата. Седяха един срещу друг. Ейда бе прибрала роклята плътно около краката си, за да не се изцапат полите й с катрана, с който бяха запълнени цепнатините между дъските на дъното. Мълчаха. Блонт потапяше греблата във водата и гледаше как тя се оттича от тях. Личеше, че си мисли за нещо в съзвучие с ромоленето на капещата вода, защото спря чак когато Ейда го помоли да престане. Блонт бе взел две чаши и половин бутилка шампанско, все още достатъчно студена, за да се изпоти в душния въздух. Предложи чаша на Ейда, но тя отказа. Той сам довърши бутилката и я хвърли в реката. Водата бе съвършено неподвижна и кръговете от падането й се разпространиха толкова надалеч, че се изгубиха от погледа.
Откъм къщата долиташе музика, но толкова тихо, че поради голямото разстояние не можеше да се разбере повече от това, че е валс. В тъмното бреговете изглеждаха невероятно далечни. Обичайните черти на пейзажа се бяха променили до неузнаваемост, превърнати в отделни чудати геометрични форми. Равнини, кръгове, линии. Пълната луна висеше отгоре и хвърляше приглушена от влагата във въздуха светлина. Небето проблясваше в сребристо, прекалено ярко, за да се виждат звездите. Широката река също бе като покрита със сребро, но малко по-матово. Утринната мъгла вече се надигаше от водата, макар че до разсъмване оставаха още часове. Единствено линията от тъмни дървета на хоризонта разделяше реката от небето.
Най-накрая Блонт заговори. Разказа за себе си. Наскоро бил завършил университета в Колумбия и едва сега започвал да изучава тънкостите на семейния бизнес в Чарлстън. Но, разбира се, веднага щял да се запише доброволец, ако избухне война, както се очаква. Говори възторжено за победата над всеки враг, решил да подчини южните щати. Ейда бе слушала подобни гръмки слова цели три дни и й бяха омръзнали.
Блонт продължи да говори, макар постепенно да губеше увереност. Заплете се във високопарните си приказки и млъкна. Наведе глава към черното дъно на лодката и Ейда виждаше само темето му. После, под въздействието на шампанското и странността на нощта, Блонт си призна, че се ужасява при мисълта за битките, които несъмнено го очакват. Не бе сигурен дали ще съумее да изпълни воинския си дълг, така че да бъде полезен. Но категорично отхвърляше мисълта за позорно бягство. Сподели, че го навестяват сънища за ужасна смърт по най-различни начини. Някой от сънищата му със сигурност щял да се сбъдне.
Говореше наведен, сякаш на обувките си и когато вдигна лице, Ейда забеляза в лунната светлина блестящите пътечки от сълзи, стичащи се по страните му. В пристъп на неочаквана нежност тя осъзна, че сърцето на Блонт не е на истински воин, а по-скоро на търговец. Тя се пресегна и докосна ръката му. Знаеше какво се очаква от нея — да каже, че дългът и честта изискват храброст при защитата на отечеството. Жените бяха повтаряли подобни фрази през цялото празненство, но думите заседнаха в гърлото на Ейда. Все пак, можеше просто да каже „Не се тревожи“ или „Бъди смел“. Но в момента всякакви подобни утешения й изглеждаха фалшиви. Така че си замълча, като продължи да гали ръката му. Надяваше се Блонт да не възприеме този любезен жест за нещо повече от това, което всъщност бе, тъй като първата й реакция при срещите с по-настойчиви мъже бе да се свие и отдръпне. А лодката не предлагаше кой знае какво пространство за отстъпление. Но тя с облекчение установи, че Блонт е обзет от толкова силен страх за бъдещето си, че изобщо не му е до ухажване. Седяха така, докато течението отнесе лодката до завоя. Тя се насочи по външната крива, заплашвайки да заседне на пясъчната плитчина, която проблясваше като бледа ивица под лунната светлина. Блонт се съвзе, взе греблата и върна лодката до пристана.