Въздухът изстина. По тревата вече бе паднала роса и докато стигне до Уолдо, която лежеше във високата трева край оградата, полите на роклята й се намокриха. Кравата се изправи схванато на крака и тръгна към портата. Ейда пристъпи в правоъгълника трева, утъпкана от животното. Усети топлината й да се вдига от земята и да облъхва краката й. Прииска й се да легне там, за да си почине, внезапно почувствала необяснима умора, като от цял месец работа без почивка. Но не го направи; просто се наведе, мушна ръце под тревата и докосна земята, все още топла като живо същество, сгряно от слънцето и тялото на кравата.
Откъм потока се обади бухал. Ейда си повтори ритъма на петтактовата фраза, сякаш определяше стъпката на стих: едно дълго, две къси, две дълги. Птица на смъртта, казваха хората, макар Ейда да не виждаше причина за това. Крясъкът на бухала звучеше прекрасно в сивкавата светлина, като зов на гълъб, само че малко по-плътен. Уолдо измуча, нетърпелива и нуждаеща се — като толкова много други същества в долината — от нещата, които Ейда се учеше да върши, така че тя измъкна ръце изпод тревата и се изправи.
Безрадостен скитник
Инман продължаваше да върви. Времето застудя, небето бе синьо, а пътищата — пусти. Маршрутът му неизбежно криволичеше, тъй като се опитваше да избягва бариерите и градовете. Да се придвижва през ненаселените местности и между пръснатите на голямо разстояние ферми бе достатъчно безопасно. Срещаше малко хора, предимно роби. Нощите бяха топли и осветени от огромна луна, която ту се изпълваше, ту постепенно се смаляваше. Често преспиваше в купи сено, където лягаше по гръб, съзерцаваше луната и звездите и си представяше, че е волен скитник, който не се бои от нищо.
Скучните дни се сливаха един с друг, макар че той се опитваше да запомни всеки от тях с по някое събитие. Един от тях премина в лутане из плетеница от разклонения без указателни табели и знаци, тъй че му се наложи многократно да разпитва. Първия път се отби в къща, построена в ъгълчето между два пътя, толкова близо до тях, че верандата й почти ги препречваше. Жена с изтощен вид си почиваше с широко разтворени крака на стол с права облегалка. Бе прехапала долната си устна с поглед, отправен към някакво важно събитие, произтичащо на хоризонта. В скута й, където полата се бе надиплила, падаше сянка.
— Това ли е пътят за Сейлсбъри? — попита Инман.
Жената седеше със свити в юмрук възлести ръце върху коленете. Очевидно решила да се поупражни в изкуството на пестеливия жест, в отговор тя само повдигна палеца на дясната си ръка. Можеше и просто да е нервен тик. Нито един друг мускул на тялото й не трепна, но Инман хвана указаната посока.
По-късно срещна мъж с прошарена коса, седнал в сянката на евкалипт. Беше облечен с хубава жилетка от жълта коприна без риза отдолу. Жилетката бе разкопчана и откриваше съсухрените му гърди, увиснали като бозките на кърмеща свиня. Краката му стърчаха напред и той пошляпваше бедрото си с длан като любимо, но провинило се куче. Когато заговори, се оказа, че речта му съдържа почти само гласни.
— Това ли е разклонът за Сейлсбъри? — попита Инман.
— Е-е-е?
— Сейлсбъри. Това ли е пътят?
— А-а… — беше окончателният отговор.
Инман продължи нататък. След известно време видя мъж, който вадеше лук.
— Сейлсбъри?
Мъжът не промълви и дума. Само протегна ръка, в която държеше глава лук, и посочи пътя.
Всичко, което си спомняше от един друг ден, бе бялото небе и смъртта на един гарван в полет, който тупна глухо в праха пред него с отворен черен клюн и изплезен език, като да вкуси праха; по-късно същия ден срещна три девойки в светли памучни рокли, които танцуваха боси на пътя. Като го видяха, спряха, покатериха се на оградата и седнаха на най-горната пречка, опрели пети на средната и с прибрани до брадичката колене. Той мина край тях, махна с ръка и извика „Здрасти“, но те не отговориха на поздрава му.
Една сутрин Инман вървеше през гора от млади тополи с пожълтяващи листа, макар есента още да не бе настъпила. Единствената му мисъл бе какво ще яде. Движеше се добре, но се бе изморил да се крие, гладува и се храни само с царевична каша, ябълки, сливи и откраднати пъпеши. Мислеше си колко добре биха му дошли малко месо и хляб. Тъкмо преценяваше дали това му желание си струва риска, който щеше да се наложи да поеме, за да си ги осигури, когато се натъкна на група жени, които перяха на реката. Прикри се в края на гората и ги загледа.