Жените, нагазили във водата до колене, удряха дрехите върху гладките речни камъни, плакнеха ги и ги изстискваха, после ги простираха да съхнат по близките храсти. Някои разговаряха и се смееха, други тихичко си припяваха. Бяха мушнали полите си между краката и в коланите на кръста, за да не се мокрят. Сякаш бяха обути в ориенталските шалвари на зуавските полкове, чиито войници изглеждаха странно живописни и празнични, разпръснати мъртви по бойното поле. Жените, неподозиращи, че ги наблюдават, бяха запретнали полите си високо, а водата, изтичаща от дрехите, се плискаше по бледата им кожа и блестеше на слънцето като масло.
В друго време гледката би била съблазнителна, но вниманието на Инман бе съсредоточено върху кошниците и кърпите с храна, които жените си бяха донесли. Бяха ги оставили на брега. Отначало си помисли да се покаже и помоли да си купи нещо за ядене от тях, но бе сигурен, че жените ще се съберат на едно място, ще вземат камъни от дъното на реката и ще го прогонят. Затова реши да остане скрит.
Промъкна се между дърветата и камъните до брега. Протегна ръка иззад ствола на дебела бреза и взе най-тежкия вързоп с храна, оставяйки на мястото му повече от достатъчно пари, защото сметна, че в момента е особено важно да бъде щедър.
После продължи пътя си, хванал кърпата за един от свободните краища, и като се поотдалечи от реката, я развърза и намери три големи парчета варена риба, три сварени картофа и две парчета сладкиш.
Сладкиш и риба? Какво неподходящо съчетание! И колко оскъден обед, особено в сравнение с пира, който си бе представял.
Но така или иначе започна да яде, както си върви. Малко по-късно — докато крачеше по някакъв изоставен път, когато от последния картоф оставаха само две хапки — Инман почувства нещо като сърбеж по тила. Спря се и се огледа. Далеч зад него вървеше мъж, който приближаваше бързо. Инман изгълта картофа и почти тичешком се устреми към завоя. Като го отмина, навлезе в гората и зае добра позиция за наблюдение зад едно паднало дърво.
Не след дълго човекът излезе от завоя. Беше гологлав, облечен в дълго сиво палто с развяващи се поли. Носеше издута кожена раница и тояга, равна по дължина на ръста му. Вървеше с наведена глава, отмервайки крачките си с тоягата като просещ монах от едно време. Като се приближи, Инман забеляза, че лицето му е цялото в белези и подутини с жълтеникав и зелен цвят. Сцепената му устна, макар и почти заздравяла и хванала тъмна коричка, приличаше на заешка. Кичури руса коса стърчаха от бялото му теме, нашарено тук-там от дълги струпеи. Беше толкова слаб в корема, че горните части на панталона му, пристегнати с въже, се застъпваха като широки плисета. Когато пътникът вдигна сините си очи от земята, Инман разпозна проповедника, въпреки злощастните промени във вида му.
Той се надигна иззад ствола и извика:
— Ей, ти там!
Проповедникът се спря и се огледа.
— Мили боже! — възкликна той. — Точно теб търсех!
Инман извади ножа си и го задържа с острието надолу в отпуснатата си ръка.
— Ако си дошъл, за да ми отмъщаваш, дори няма да си хабя патроните. Ще те изкормя като агне.
— О, не, не! Исках да ти благодаря. Ти ме отърва от смъртен грях.
— Изминал си целия този път с надеждата да ми го кажеш?!
— Не, аз странствам. Поклонник като теб. Макар че може би не се изразих точно — не всички скитници са поклонници. Както и да е, накъде отиваш?
Инман огледа проповедника от глава до пети.
— Какво е станало с лицето ти? — попита той.
— Когато ме намериха там, където ме остави, и когато прочетоха бележката, мъжете от паството, начело с дякон Джонстън, ме съблякоха и биха. Хвърлиха дрехите ми в реката и ми отрязаха косата с ножовете си, предполагам, смесвайки случилото се с историята за Самсон и Далила. Дори не ми разрешиха да си събера нещата. Хванаха ръцете ми отзад, и жената, за която щях да се женя, се приближи, изплю се в лицето ми и благодари на Всемогъщия, че няма да стане госпожа Вийзи. Нямаше с какво да покрия срама си, освен с двете си ръце. Наредиха ми да се махам от града, иначе ще ме обесят гол на църковната камбанария. И по-добре. Тъй или иначе, не бих могъл да живея повече там.
— Да, така си е — съгласи се Инман. — А какво стана с другата жена?
— О, Лора Фостър ли? — отвърна Вийзи. — Изправиха я пред съдията, за да разкаже каквото знае, но тя не бе в състояние да говори. Като се разбере, че е бременна, ще я приютят в църквата за известно време, може би година. След това няма да излезе от устата на клюкарките. След две-три години ще се омъжи за някой стар ерген, съгласен да отгледа копелето, само защото в сделката влиза и една добре изглеждаща жена. Ето така ще свърши тя заради връзката ни и заради лекомисленото ми решение да съсипя и нея, и годеницата си.