Седнаха на края на верандата, с канчето помежду им и започнаха да ядат меда с лъжицата. Беше тъмен като кафе, получен от най-различни цветя, пълен с крилца от пчели, гъст и твърд, защото отдавна не бе събиран. Не можеше да се сравнява с бистрия мед от цветовете на кестен, които баща му завързваше пред хралупите на дивите пчели в дърветата. Но за Инман и Вийзи и този беше добре дошъл. Когато медът почти свърши, Инман взе къс от питата и отхапа парченце.
— И питата ли ще ядеш? — попита учудено Вийзи.
— Говориш, като че в канчето има петел — отвърна Инман и задъвка восъка.
— Ще получиш запек от това нещо.
— Полезно е. Дава сили — възрази Инман, отхапа още едно парче и подаде друго на Вийзи, който неохотно го сложи в устата си.
— Още съм гладен — каза той, след като изпразниха канчето.
— Така ще е, ако не ударим някакъв дивеч — отвърна Инман. — Но трябва да вървим, не да ловуваме. При подобни пътешествия се налага да обуздаваме апетита си.
— Някои казват, че това е пътят към царството на удовлетворението, където не ламтиш за нищо и желанията ти угасват. Което според мен е лудост. Удовлетворението идва, когато убедиш сам себе си, че Бог няма да те накаже толкова сурово за това, че си залитнал в посока на задоволяване на желанията си. Някои хора смятат, че в деня на Страшния съд луната ще стане кървава. Според мен на това не бива да се вярва чак толкова.
Инман се изправи на крака и тръгна. Вървяха с бодра крачка около час. Пътят се превърна в пътека, която се изкачи по стръмен хълм, после тръгна край лъкатушещо поточе. Водата се стичаше от хълма по поредица от малки водопади, между които се разливаше в бавни завои и тихи вирове — там, където релефът образуваше равни тераси и ако не обърнеше внимание на някои особености на пейзажа, човек лесно би го взел за планински поток. В сенчестото му корито Инман долови познатия му от планината мирис на гнили листа и влажна пръст и каза това на Вийзи.
Вийзи вирна нос и започна да души.
— Мирише на задник, ако питаш мен — заключи той.
Инман си замълча. Беше уморен и мислите му бяха хаотични. Очите му следваха лъскавата нишка на водата пред тях. Пътят, който тя бе намерила към равното, лъкатушеше като свински черва. От книгите бе научил, че гравитацията в съвършената си форма действа по права линия. Но като гледаше поточето, извиващо се по склона на хълма, това твърдение започна да му се струва съмнително. Завоите показваха как всяко движение е принудено да се нагажда към реалния релеф, независимо от посоката, в която действуват физичните сили.
Като излезе на равното, потокът се укроти и се превърна в мътна вада, която с нищо не напомняше на Инман за планински ручей. Вийзи се спря и каза:
— Виж там.
Насред потока, който беше дълбок, но все още толкова тесен, че човек можеше да го прекрачи с един скок, плаваше сом, по-дълъг от хомот за чифт волове, макар и доста по-широк. Направо приличаше на буре. Имаше отблъскващи малки очички и белезникави мустаци, които излизаха от устата му и се извиваха, носени от течението. Долната му челюст бе изтеглена назад, което позволяваше на рибата по-лесно да събира храна от дъното. Гърбът му бе на тъмнозеленикави петна. Макар да беше джудже в сравнение с чудовището, което Инман си бе въобразил, че обитава глъбините на Кейп Фиър, все пак изглеждаше доста едър. Сигурно се е заблудил някъде по ръкавите и се е озовал в този толкова тесен поток, че посоката на течението му лесно можеше да се обърне, ако някой монтираше напречна шарнирна преграда във водата.
— Става за ядене каза Вийзи.
— Нямаме въдица.
— Какво не бих дал за рибарска пръчка, влакно и кукичка със стръв от голямо намазнено парче бял хляб!
— Да, но нямаме — каза Инман, отвратен от начина на риболов в равнината.
Той вдигна крак, за да пристъпи, сомът се подплаши от сянката му във водата и изчезна нагоре.
Вийзи последва Инман, но продължи да се обръща назад към потока. Изглеждаше недоволен. На всеки сто метра повтаряше:
— Това се казва риба!
Като изминаха около половин миля, Вийзи се спря и каза:
— Трябва да хвана този сом.
Обърна се и хукна обратно. Инман го последва. Когато Вийзи стигна до мястото, където бяха видели рибата, влезе в гората, за да заобиколи, после се показа доста нагоре по течението. Започна да мъкне паднали клони и да ги реди в потока, като скачаше върху тях, за да ги уплътни. Накрая се получи нещо като бент.