С показалеца на свободната си ръка Инман му даде знак да се отдръпне.
Мъжът не се помръдваше, вперил поглед в револвера, и колкото по-дълго гледаше, толкова по-спокоен ставаше Инман. Накрая онзи прибра пистолета си и се отдалечи, като сърдито си мърмореше под носа. Събра компанията си и всички излязоха навън.
— Дай ми го — обърна се Инман към Тилди. Тя му подаде пистолета на Вийзи и Инман го затъкна в колана си.
— Заради теб щяха да ни застрелят и двамата — каза му Инман.
— Едва ли. Бяхме двама срещу един.
— Не, не бяхме. Не разчитай на мен да те отървавам.
— Е, ти току-що го направи.
— Все едно, не разчитай на мен. Следващия път и пръста си няма да мръдна.
Вийзи се ухили и каза:
— Предполагам.
После двамата с Тилди станаха и тръгнаха през помещението. Вийзи сложи ръка на безформената й талия. Инман дръпна стола си до стената, за да не го изненадат в гръб. Вдигна празната си чаша към мъжа в престилка, който изглежда бе барманът.
— Голямо огнище — каза Инман, когато човекът дойде с бутилката.
— През лятото го варосваме и слагаме вътре легла. Най-прохладното място, на което някога си спал.
— Да — отвърна Инман.
— Ще обядваш ли?
— Да. От няколко дни ям каквото намеря из гората.
— Ще стане след около два часа — каза мъжът.
До края на деня в кръчмата се отбиха още няколко посетители. Двама възрастни мъже на път за пазара в близкото градче, където щяха да продадат товар земеделски продукти. Белокос търговец с количка, пълна с тенджери, макари с разноцветни ленти, тенекиени канчета, малки шишенца от кафяво стъкло с лауданум и различни спиртни настойки от билки. Още няколко скитника. Всички се събраха на приказка и на чашка на дълга маса. Говореха за отминалите дни с дълбока носталгия. Единият каза:
— Сума ти добитък съм прекарвал оттук.
Друг разправи за стадото гъски и патици, с които веднъж минал по тия места. На всеки няколко дни трябвало да потапят краката на птиците в горещ катран и после в пясък, за да не им се изтърка плавателната ципа. Всеки имаше какво да разкаже.
Инман остана сам през целия следобед на масата си в сухия край на помещението, отпивайки кафявата течност, която би трябвало да е бърбън, но на която освен алкохола й липсваха останалите качества на това питие. Гледаше раздразнено към безполезния огън отсреща. Другите току го стрелкаха с очи с известно безпокойство. Лицата им бяха като огледала, в които Инман виждаше себе си, както несъмнено го виждаха и те — човек, който ще те гръмне за едното нищо.
Инман бе платил пет долара за нощувката в плевника и още пет за вечерята, която представляваше не повече от половин купа с тъмно задушено заешко и пилешко с парче царевичен хляб. Колкото и обезценени да бяха парите, това си беше скъпо.
След вечеря, в последния здрач, той застана под навеса над вратата на конюшнята на гърба на хана. Облегна се на парапета и се загледа в тежките капки дъжд, които падаха в калния двор и по пътя. Излезе студен северен вятър. На гредите бяха окачени два фенера. Светлината им изгледаше размита от дъжда и не вършеше почти никаква работа, освен да се отразява от локвите и да подчертава тъмните сенки на фона на по-добре осветените отделни детайли от предметите. Дъждът барабанеше по покрива на навеса и Инман се сети за думите на Лонгстрийт при Фредериксбърг: федералните падат с постоянството на дъждовни капки от стрехата на къща. Инман си каза: нищо подобно, изобщо не беше така.
Гредите бяха стари, с изпъкнали жилки, и на пипане бяха като прах, дори във влажния въздух. Два мокри коня стояха с наведени глави под дъжда в ограждението оттатък пътя. Други, извадили по-голям късмет, стояха вътре в конюшнята, но това бяха коне, дето ти се озъбват само ако ги доближиш, и Инман видя как една кафеникава кобила отхапа парче плът с големината на кестен от рамото на един от тръгналите на пазар мъже, който минаваше оттам, за да стигне до стаята си.
След като постоя, загледан в притъмняващия пейзаж, Инман реши да си легне, за да може да стане рано и продължи пътя си. Като се качи по стълбата на плевника, видя, че съквартирантът му вече е там. Беше белокосият търговец. Другите си бяха платили за легло. Беше пренесъл горе шишенцата и кутиите от количката си. Инман стовари багажа си на куп под корниза. Излегна се в куп сено в края на кръга жълта светлина от газената лампа, която търговецът бе взел от хана и окачил на дълъг пирон, забит в една от гредите на покрива.