Инман наблюдаваше как мъжът събува обущата и чорапите си, седнал под трепкащата светлина. По петите и пръстите на краката му бяха излезли кървави мехури. От кожена чанта извади ланцет. Стоманата на острия инструмент проблясна в светлината на фенера като матово злато. Търговецът разряза мехурите и остави розовата течност да изтече, като ги притискаше с пръсти. После обу ботушите си и каза:
— Така.
Избърса пръстите си в панталона, изправи се и внимателно закуцука напред-назад из плевника.
— Така — повтори той.
— Май си се пребил от вървене също като мен — каза Инман.
— Има нещо такова.
Мъжът извади часовник от джоба на палтото си и го погледна. Чукна го с кокалчето на пръста и го доближи до ухото си.
— Мислех, че е по-късно. А е едва шест.
После свали лампата от пирона, сложи я на пода и легна в сеното при Инман. Известно време мълчаха. Дъждът шибаше покрива над главите им и им напомняше колко хубави неща са здравият покрив и сухото сено. Жълтият кръг светлина придаваше уют на просторния плевник. Пространството извън него тънеше в мрак, сякаш светлината чертаеше стените на стая около тях. Чуваха пръхтенето и шаването на конете долу. Сънливото мърморене на хора.
Търговецът отново затършува из сандъка си и извади голямо калаено шише. Измъкна тапата му и отпи продължително. После го подаде на Инман.
— Фабрично уиски от Тенеси — каза той.
Инман отпи. Хареса му упойващата смесица от вкус на пушек, кожа и други неща.
Дъждът навън се усили, излезе бурен вятър, който засвири из пролуките между дъските по покрива. Гредите заскърцаха. Лампата трепна и се залюля. Цяла нощ вилня буря. Излегнали се в сеното, те пиха сред гръмотевиците и светкавиците, разказвайки си истории за изгнаничество и нерадостно скиталчество.
Инман научи, че името на търговеца е Одъл, а под светлината на фенера откри, че далеч не е стар, въпреки бялата като гъша перушина коса. В най-лошия случай бе с няколко години по-напред във времето от Инман.
— Животът ми не е лесен. Никак даже — каза Одъл. — И не мисли, че винаги съм бил такъв, какъвто съм сега. Родих се богат. Наследник съм на плантация от памук и индиго в Южна Джорджия. Цяло състояние. Всеки момент, може би, защото баща ми е вече стар. Може и вече да е пукнал, старият негодник. Всичко можеше да е мое. Земя, толкова обширна, че не си струва да се измерва в акри. Простира се на десет мили в едната посока и на шест — в другата. Плюс повече негри, отколкото са нужни. И всичко това — мое.
— Защо не си там? — попита Инман.
Отговорът на този въпрос отне по-голямата част от вечерта и когато маслото в лампата свърши, търговецът продължи на тъмно тъжния си разказ за трагичната любов. Одъл бил щастливо момче. Най-големият син в семейството. Отгледан и образован с мисълта, че един ден ще поеме плантацията. Работата била там, че като младеж на двайсет години, се влюбил съвсем неподходящо в една от чернокожите прислужници, робиня на име Лусинда. По собствените му думи в тази любов имало нещо налудничаво, защото всеки знае, че да се влюбиш в такава жена е признак на съмнително психично здраве. В началото била на двайсет и две години, с незначителна част негърска кръв в жилите. Косата й не била по-тъмна от цвета на ощавена еленова кожа, каза той. Истинска жълта роза.
Нещата се усложнявали от факта, че Одъл неотдавна се бил оженил за дъщерята на другия най-едър плантатор в окръга. Бил толкова изгодна партия, че можел да избира измежду девойки отблизо и далеч. Тази, която избрал за съпруга, била дребничка и крехка. Податлива към пристъпи на нервна преумора, тя прекарвала по цели дни на кушетката в гостната. Но била безспорна красавица и той я пожелал по-силно от всяка друга. Но като свалил купищата кринолини от нея след сватбата, станало ясно, че отдолу няма почти нищо. Била слаба като вейка. Не намерил там онова, което трябвало да го задържа край нея.
В голямата къща живеело цялото семейство — Одъл, мъничката му съпруга, родителите му, брат му, сестра му. Задълженията на Одъл не били много, тъй като баща му все още можел да се справя сам. Не че владеел до съвършенство уменията на земевладелец; главното постижение в живота му било трайното пристрастяване към пиенето на абсент вместо традиционното уиски, започнало по време на пътуването му до Франция на младини.
Като нямал с какво друго да се занимава, Одъл прекарвал повечето си време в четене. В студените месеци ходел на лов, в топлите — за риба. Започнал да се интересува от коне. Отегчавал се.