Когато вече не му останал глас от изтощение, баща му отключил вратата. Одъл излязъл навън, примигвайки на дневната светлина.
— Предполагам, че си си научил урока — казал баща му, обърнал се и тръгнал към полето, шибайки върховете на тревите и дивите цветя с плетения си камшик.
Одъл отишъл в къщата и напълнил една чанта с дрехи. От касата в кабинета на баща си взел всичките налични пари, които намерил — доста голяма кесия със златни монети и куп банкноти. От стаята на майка си взел брошката с диаманти и рубини, пръстена със смарагд, няколко наниза перли. После яхнал коня си и поел към Мисисипи.
В годините преди войната претърсвал памуковите щати, докато уморил три коня и изчерпал запаса от скъпоценности. Но не се отказвал. Оттогава не бил стъпвал в родния си дом.
В известен смисъл продължавал издирването. Тъкмо по тази причина, а и за да изкарва нужните му пари, решил да води живот на скитник. Но от търговец с кон и каруца се бил превърнал в непрокопсаник, бутащ количка. Оставали му само още няколко крачки по пътя на падението; вече си представял как продава евтини бижута от вързоп на гърба си.
Когато разказът свърши, Инман и Одъл бяха изпили бутилката. Одъл отиде до багажа си и се върна с две малки шишенца с някакво лекарство, съдържащо най-вече пшеничен спирт. Взеха да отпиват по малко, а след малко Одъл каза:
— Нямащ си представа какво преживях.
Той разказа за скитанията си из Мисисипи в търсене на Лусинда, за нещата, които видял там и които го карали да се бои, че тя вече не е между живите, че е загинала по някакъв ужасен и кървав начин. И обратното — че все още е жива. Разказа за изгорени на клада негри. За отрязани уши и пръсти за различни провинения. Най-страшното подобно наказание видял близо до Начез. Яздел по пуст път край река. Откъм гората чул пронизителни писъци на ястреби. Извадил пушката си и отишъл да провери. Видял жена, затворена в клетка от пръти, окачена на клон на дъбово дърво. Дървото гъмжало от ястреби. Кацали на клетката и кълвяли жената вътре. Вече били извадили едното й око и откъснали парчета от кожата на гърба и ръцете й.
Като видяла Одъл с оцелялото си око, тя извикала:
— Застреляй ме!
Одъл обаче изпразнил и двете цеви в короната на дървото. По земята нападали множество мъртви птици, а останалите отлетели. Одъл се ужасил при мисълта, че жената може да е Лусинда. Той разбил клетката с приклада на пушката и я измъкнал навън. Сложил я на земята и й дал вода. Чудел се какво да прави, но в това време жената повърнала кръв и издъхнала. Той я огледал внимателно, докоснал нозете й, раменете и косата, и се уверил, че не е Лусинда. Била с различен цвят на кожата, а краката й били груби и възлести.
Когато Одъл млъкна, вече беше пиян и попиваше сълзите си с ръкава на ризата.
— Безумен свят — каза Инман, като не намери по-подходящи утешителни думи.
Когато утрото настъпи, сиво и мъгливо, Инман напусна опожарения хан и тръгна на път. Вийзи скоро го догони. Под окото имаше белег от разрез с бръснач, от който по бузата му продължаваше да тече кръв и той непрекъснато я бършеше с ръкава на палтото си.
— Бурна нощ, а? — подхвърли Инман.
— Всъщност тя не искаше да ме нарани. Получих тази рана, защото бях прекалено неотстъпчив, когато договаряхме цената. Поне извадих късмет, че най-големият ми страх — да не резне мъжествеността ми — не се сбъдна.
— Е, надявам се, че си е струвало.
— Напълно. Любовното изкуство на покварените и развратни жени е пословично, и признавам, че имам прекомерна слабост към особеностите на женската анатомия. Снощи, когато тя се съблече и застана пред мен, останах смаян. По-точно — зашеметен. Гледка, която трябва да запазя като спомен за старини. Гледка, която е в състояние да ободри всеки дух, изпаднал в отчаяние.
Начала и корени
Тръгнаха към града в студения ситен дъжд. За да се предпази от него, Ейда облече дълго палто от непромокаема материя, а Руби навлече огромен пуловер, който бе изплела от небоядисана вълна, неочистена от ланолина. Твърдеше, че мазната вълна предпазва от вода не по-зле от мушамата. Единственият недостатък на пуловера бе, че във влажно време изпускаше миризма на неостригана овца. Ейда настоя да вземат чадъри, но след час облаците се разнесоха и грейна слънце. След като от дърветата престанаха да се отцеждат капки, те ги сгънаха. Руби нарами своя като ловец пушката си.
Из проясняващото се небе гъмжеше от местни и прелетни птици, които летяха на юг, подгонени от настъпващата есен: най-различни по форма ята патици, сиви и бели гъски, лебеди, козодой, сойка, пъдпъдък, чучулига, синьо рибарче, ястреб, червеноопашат сокол… През целия път до града Руби не спря да говори за тях, откривайки черти на характера им и в най-незначителните им привички. Според нея чуруликането им било натоварено със смисъл също толкова, колкото и човешкия говор. Каза, че особено харесва пролетта, когато птиците се връщат и й разказват с песните си къде са били и какво са правили, докато тя си е стояла тук.