— Бясно куче — изсъскал Бърч.
Мъжете приклекнали да си поемат дъх. Затворникът продължил да се бори с въжетата и се умирил, чак когато вратът му се разкървавил. Байрън и Ейрън седнали с ръце върху мощните си бедра. Тийг изсмукал раната си, после извадил кърпичка, почистил мръсотията от черното си палто и отпечатъците от пръстите на затворника върху светлите панталони. Бърч вдигнал лявата си ръка и видял, че по време на схватката дългият му нокът се е счупил наполовина. Извадил ножа си и го отрязал до дъно, ругаейки гневно заради загубата.
— Можем да го качим на ей оная шейна там и така да го закараме в града — казал Ейрън.
— Може — отвърнал Тийг, — но в момента съм по-склонен да го качим в плевника, да преметнем въжето през някоя греда и да го бутнем през вратата.
— Не можеш да обесиш седнал човек — казал Бърч.
— Така ли? — отговорил Тийг. — Мога ли да знам защо? По дяволите, виждал съм да го правят.
— Все пак няма да е лошо, от време на време, да водим в града и по някой жив — настоял Бърч.
Мъжете станали на крака, обсъдили въпроса и решили, че Бърч има право. Събрали се около стола, вдигнали го и го отнесли до шейната. Завързали стола отгоре, впрегнали мулето и поели към града. Главата на затворника се люшкала насам-натам като отсечена, защото нямал сили дори да я държи изправена.
— Този свят ще погине — извика затворникът, след като завърши разказа си. — Бог ще ни погуби, ако продължаваме така!
Слънцето бе слязло ниско на запад. Ейда и Руби си тръгнаха. И двете бяха умислени и отначало мълчаха. После започнаха да обсъждат разказа на затворника. Ейда смяташе, че е силно преувеличен, но според Руби той трябвало да се приеме за истина, тъй като напълно отговарял на заложената у човека лошотия. В продължение на една-две мили поспориха дали на света следва да се гледа като на място, в което властват ужасите, страхът и мрака, или човек трябва да се стреми към светлината и радостта, въпреки заканително надвисналия над главите ни тъмен юмрук.
Като стигнаха западния ръкав на река Пиджън и поеха по крайречния път, светлината вече чезнеше и по хълма, наречен Биг Стомп, падаха сенките на по-високите планини на Блу Ридж. Водата изглеждаше черна и студена, а във въздуха се усещаше миризмата на река, смесица от мириса на гнило и зелена растителност. Макар че реката бе поспаднала, все още беше доста пълноводна поради снощния дъжд. Камъните в нея бяха мокри и тъмни под сплетените клони на дърветата от двата бряга, засенчващи коритото й през целия ден.
Не бяха изминали много разстояние край ръкава, когато Руби се закова на място и се приведе над водата, сякаш се прицелваше в нещо там. Приклекна като боксьор, който снижава центъра на тежестта на тялото си за по-голяма устойчивост.
— Погледни! — каза тя. — Такова нещо не се среща всеки ден.
Посред реката стоеше голяма синя чапла. Чаплата е по начало едра птица, но поради ъгъла, от който я наблюдаваха и косите лъчи на залязващото слънце, тази изглеждаше още по-голяма. Почти с човешки ръст, тя хвърляше дълга сянка върху водата. Краката и краищата на крилете й бяха черни като реката. Клюнът й бе жълт, с черен връх. Светлината се отразяваше от него с приглушени отблясъци като от сатен или натрошен кремък. Чаплата съсредоточено се взираше във водата, сякаш напълно забравила за останалия свят. От време на време бавно пристъпваше напред като вдигаше крак, замираше в това положение, като че чакаше водата да се оттече от него, после го поставяше обратно на дъното на ново място, очевидно подбрано след дълъг размисъл.
— Търси жаба или риба — каза Руби.
Със своята самовглъбеност чаплата напомни на Ейда за Нарцис, и използвайки случая да задълбочи познанията на Руби за древните гърци, тя й разказа накратко историята му.
— Да, обаче тази птица изобщо не мисли за себе си — каза Руби. — Виж клюна й. Да нанася рани — това е нейната същност. Сега мисли само какво животинче да клъвне и изяде.
Те се приближиха предпазливо до брега. Чаплата се обърна и ги изгледа с интерес, като с леки движения понамести тясната си глава, сякаш клюнът й пречеше да вижда. На Ейда й се стори, че очите й търсят в нея някакви достойнства, но не откриват такива.
— Какво правиш там? — викна тя на птицата.
Чаплата приличаше на същество, което води загадъчен, отшелнически начин на живот. Като всички себеподобни, тя беше самотен скитник, със странни навици, ръководен от убеждения и правила, твърде различни от тези на живеещите на ята птици. Ейда дори се чудеше как се понасят една друга чаплите, когато настъпи периодът за размножаване. Беше виждала само няколко през живота си, всичките толкова самотни, че сърцето те заболява като ги гледаш. Птици-изгнаници. Където и да са, все са далеч от дома.