— Ще направя каквото мога.
Единственото му условие бе да се оженим, след като Клеър навърши осемнайсет годни. Съгласих се. Две години не ми изглеждаха чак толкова много, а и искането му беше разумно. След няколко дни ме покани у тях на вечеря. Запозна ме с майка ти. По очите й разбрах, че ме е познала, но не каза и думичка за това. Вярвах, че от самото начало отвръща на чувствата ми.
Срещахме се в продължение на месеци, през цялата пролет, лято и есен. Ходехме на балове, за които уреждах покани. Често яздех до дома на семейството й, възседнал моя хановърски жребец. Седяхме с Клеър на пейката на широката веранда вечер след вечер в дъждовното лято и разговаряхме за всичко, което ни вълнуваше. В дните, когато не можех да ходя там, си пишехме писма, чиито пътища се пресичаха някъде на Мийтинг Стрийт. В късната есен поръчах пръстен. Със син диамант, голям колкото крайчето на кутрето ти, в халка от бяло ажурно злато. Бях решил да я изненадам, като й го подаря някоя вечер през ноември.
На въпросната дата се отправих на север в здрача. Пръстенът лежеше в кадифена торбичка в джоба на жилетката ми. Въздухът беше мразовит и свеж, усещаше се дъхът на зимата. Вечер, по всичко приличаща на онази, в която се срещнахме за пръв път.
Когато стигнах дома й, вече беше се стъмнило. Но къщата грееше. Всички прозорци бяха празнично осветени. Чух звуците на пиано — Бах. Спрях за миг на пътя и си казах, че тази вечер е кулминацията на усилията ми през всичките изминали месеци. Онова, за което копнееше сърцето ми, бе на една ръка разстояние.
Откъм верандата долетяха тихи гласове. Видях движещи се силуети. Различих Клеър, наведена напред в рамката на жълтата светлина от прозореца. Не бих могъл да я сбъркам с друга. В другия край на прозореца се очерта друго лице — лицето на мъж. Те се доближиха един към друг и се целунаха. Беше дълга, страстна целувка. После лицата им се раздалечиха. Тя протегна ръка към неговото и отново го притегли към себе си. Стомахът ми се сви. Ръцете ми затрепериха. Изпитах неудържимо желание да се кача на верандата, да закрещя и дам воля на гнева си. Но не исках да играя унизителната роля на измамен любовник.
Смушках коня и се понесох в шеметен галоп на север. Препускахме миля след миля. Високият кон правеше огромни крачки. Яздех като в сън в някакъв мрачен свят; бе повече като полет, отколкото езда. Минахме през падини, обрасли с дъб и бор, през открити тревисти поля, докато накрая стигнахме до място, където буйни храсталаци стесняваха пътя от двете страни. Конят забави ход и продължи ходом, дишайки тежко с наведена глава.
Нямах представа къде съм. Не бях запомнил завоите по пътищата, нито знаех в каква посока сме се движили. Общо-взето на север, само в това бях сигурен, тъй като не бяхме прекосили нито Ашли, нито Купър. В бледата светлина на младата луна изпотеният кафеникав кон изглеждаше черен и лъскав като смола. Идеше ми да се отправя на запад и да се изгубя завинаги из неизбродимите простори на Тексас. Другият път бе обратно към дома. Избрах него и тъкмо се канех да се обърна, видях, че небето над храстите в далечината пред мен е осветено като от голям огън. Какъвто бушуваше в мен. Огънят, помислих си, ми дава нова посока.
Отправих се към светлината и след един-два завоя пътят излезе пред горяща църква. Покривът и камбанарията й бяха в пламъци, но самата постройка все още не се бе подпалила. Оставих коня, приближих се, влязох и тръгнах по пътеката между скамейките. Извадих кесийката с пръстена и я сложих на олтара, после застанах пред него сред дима и ярката светлина. Аз съм женихът, чакащ пред олтара; нека изгоря, помислих си.
В този миг през вратата влетя някакъв мъж. Дрехите му бяха раздърпани. В ръка държеше бутилка с един-два пръста жълтеникава течност на дъното.
— Какво правиш тук? Излизай! — извика той.
Може би гордостта ме накара да отговоря:
— Случайно минавах. Дойдох да видя дали не мога да помогна.
— Излизай! — повтори той.
Излязохме заедно навън и решихме да се опитаме да спасим църквата, макар че той бе пиян, а аз — не на себе си. Започнахме да носим вода от близкия поток в бутилката му. Клякахме на брега, изчаквахме да се напълни през тясното гърло, после се връщахме при църквата и изливахме водата в огъня, не толкова с надеждата, че ще го угасим, а за да можем да кажем, че поне сме опитали. Утрото ни завари да стоим с почернели лица край тъмния кръг от пепел.