— Не.
— Виждаш ли? Мога само да кажа, че ако човек е решил да моделира себе си по Божие подобие, не бива да се замисля много-много на кого принадлежи някакъв си трион. Тези неща отвличат вниманието от главната цел.
— Главната цел? — Инман погледна покритата със струпеи глава на проповедника, раната под окото му, отворена от дебелата проститутка и белега от удара, който му бе нанесъл с пистолета си край Дълбоката река. — Я се виж, точно ти ли ще ми говориш за главната цел? Дето напълно си си заслужил всички тия белези.
— Не казвам, че не съм ги заслужил. И много по-достойни от мен люде са получавали далеч по-страшни рани. Но аз нямам намерение повече да се давам толкова лесно.
Тези думи наведоха Вийзи на мисълта за средствата за самозащита и той каза:
— Дай да видя пистолета ти.
— Не може — отговори Инман.
— Хайде де, нищо няма да му стане.
— Не.
— Мислех само, че би бил подходящо оръжие за един стрелец.
— Твърде голям и тежък е — каза Инман. — На теб ти трябва „Нейви“, „Колт“ или „Стар“. Дръжките им са удобни за бързо вадене от кобура.
— Поне си ми върни моя.
— Ще го задържа, докато се разделим — каза Инман.
— Това може да стане неочаквано. И аз ще остана невъоръжен.
— А светът — по-хубав.
Минаваха под огромно дърво — рожков, надвиснало над пътя. Поради липса на друга храна, те се спряха и напълниха джобовете си с дългите му ръждивокафяви плодове. После продължиха да вървят, като разтваряха шушулките с ноктите на палците си и ядяха сладката бяла каша вътре, остъргвайки я със зъби. След известно време видяха един мъж, който стоеше встрани от пътя и съсредоточено наблюдаваше нещо пред себе си. Беше трупът на голям черен бивол, лежащ между двата ръкава на потока. Мъжът също ги видя, поздрави и попита дали имат нещо против да му помогнат. Инман тръгна към него. Вийзи скри триона край пътя и го последва.
Застанаха до мъжа и заоглеждаха подпухналия труп. Водата се плискаше по корема му, а около устата и под опашката му кръжаха облаци мухи. Стояха със скръстени ръце и сведени погледи, като работници, които имат да вършат някаква неприятна работа.
Мъжът не бе стар, но не и в първа младост. С налят корем, като всички мъжки бозайници в късната си зрялост, от маймуната до коня. Носеше шапка — черна вълнена антика с конусовидно дъно. Макар денят да не бе много студен, бе завързал с връв широката й периферия върху ушите си и тя бе заприличала на боне. Рошави бакенбарди стигаха до брадичката му. Тъмни очи с месести клепачи като на граблива птица надничаха изпод периферията. Имаше малка кръгла уста, напомняща на Инман за дихателния отвор на огромния кит, който бе видял при сраженията край брега в началото на войната.
На близкото дърво бе подпряна едноцевна пушка десети калибър. Цевта изглеждаше рязана, за да има по-широк от обичайния обсег. Работата бе извършена с неподходящ инструмент, тъй като отворът бе нащърбен и не съвсем перпендикулярен на цевта.
— Как мислиш да го извадиш? — попита Вийзи.
Преди да отговори, мъжът сви палеца и показалеца си във вид на щипка и бръкна под панталона си, за да хване ситната гадинка, която очевидно го хапеше по слабините. Извади пръсти, доближи ги до очите си и нещо изпука между дебелите му пожълтели нокти. Ръцете му бяха големи и покрити с белезникави люспици.
Биволът, обясни той, бил избягал преди няколко дни и бил умрял от някаква неизвестна болест. От този ръкав те черпели вода за пиене, и когато обичайният й вкус придобил някакъв особен дъх, той тръгнал по брега, за да установи причината. Носеше въже и смяташе, че заедно ще могат да издърпат животното от водата.
Инман погледна мъжа, после Вийзи. После туловището на бивола. Ще трябват най-малко два коня, помисли си той.
— Можем да опитаме, но е доста голям. Трябва да измислим нещо друго.
Мъжът не му обърна внимание. Завърза въжето за врата на животното, после тримата хванаха другия край и започнаха да дърпат. Трупът не помръдна.
— Лостове — каза мъжът. — Ще можем да го извадим, ако намерим пръти.
— Няма нужда да ги търсим — можем да си отрежем — каза Вийзи. — Имам хубав трион, който може би ще поискаш да купиш като свършим работата.