Той хукна към пътя да донесе триона. Беше развълнуван като момче, което за пръв път ще прави нещо заедно с големите мъже.
На Инман идеята не му допадна. Седна на един пън. Ентусиазмът, с който другите двама се заловиха за работа, му бе забавен. Напомняха му за офицери от сапьорните войски, които се захващат да строят мост или друго с несъответстващо на реалната необходимост от съоръжението въодушевление, като накрая се оказва, че са похабени огромни усилия за нещо, което е напълно излишно.
Вийзи и мъжът отрязаха три здрави пръта, нагазиха във водата до колене и нахвърляха големи камъни, които да им служат за опора. Натиснаха прътовете, опитвайки се да претърколят бивола, но успяха само едва-едва да го помръднат. Инман се присъедини към тях, но без резултат. Проблемът бе, че успяваха да повдигнат бивола само на около две педи. В този момент се уморяваха, не издържаха на тежестта и отпускаха прътовете, а трупът цопваше обратно с плисък.
— Ще ви кажа какво ще направим — каза Вийзи. — Ще го повдигнем и ще пъхнем отдолу камъни, за да го задържим. Оттам ще го повдигнем пак и ще подпрем с по-големи камъни. И така ще го претърколим.
Инман премери на око разстоянието от бивола до брега.
— Дори да го претърколим веднъж, пак ще остане във водата — каза той.
— Ще го претърколим два пъти — настоя Вийзи.
— Така ще стигне до брега, но ще продължи да се разлага и да мърси водата.
— Тогава — три пъти — не се предаваше Вийзи, омагьосан от чудото на лоста и вдъхновен от факта, че върши истински мъжка работа.
Инман си представи как до вечерта се мотаят около животното, как повдигат, подпират с камъни и пак повдигат. Час след час похабено скъпоценно време за вървене или за почивка.
Той отиде до брега, където Вийзи бе оставил триона, взе го, върна се при бивола и допря острието му до врата на животното.
— Някой да хване от другия край — каза той.
Вийзи изглеждаше безкрайно разочарован, но мъжът хвана другата дръжка и с няколко движения отрязаха главата. После — парче от гърдите заедно с предните крака. Следващият отрез отдели задницата от корема, от който блъвнаха вътрешности, тъмна течност и газове. Вийзи се преви надве и повърна във водата. Течението понесе надолу пенеста каша от рожковите.
Мъжът го погледа и се захили, сякаш на някакъв смешен анекдот.
— Слаб му е стомахът — каза той.
— Той е проповедник — каза Инман. — Не е свикнал на физически труд.
Когато свършиха с рязането, повърхността на потока се покри с остатъци от трупа, които те извлякоха на брега. Но водата си остана червена, напомняйки на Инман за реката при Шарпсбърг.
— Не бих пил тая вода още няколко дни — каза той.
— Разбира се — отвърна мъжът.
Те изплакнаха ръце в чистата вода малко по-нагоре.
— Елате да вечеряте с нас — каза мъжът. — Имаме и плевник, в който можете да пренощувате.
— Само ако ни отървеш от този трион — отговори Инман.
— Искам два федерални долара. Или петдесет от нашите — обади се Вийзи.
— Взимай го — каза Инман.
Мъжът намести триона на рамо през средата, а със свободната си ръка взе пушката. Инман и Вийзи тръгнаха с него надолу по пътя, който следваше потока. Мъжът бе в повишено настроение, направо весел, след като бе махнал трупа на бивола от водата, която използваше за пиене. След като повървяха известно време той се спря, сложи пръст на носа си и намигна. Приближи се до голямо дъбово дърво с хралупа в дънера на нивото на очите. Пъхна ръка вътре и извади запушена кафява бутилка.
— Скрил съм си няколко наблизо, че да има, като ми се допие — обясни той.
Седнаха облегнати на дървото и започнаха да си подават бутилката. Мъжът каза, че името му е Джуниър, после им разправи истории от младините си, когато пътувал из страната и устройвал бой с петли. Разказа за един петел, едър доминиканец, който живеел единствено, за да се бие и качва кокошките. За това как в продължение на месеци побеждавал всичките си противници. За епичните му битки и зрелищни победи, когато петелът, на пръв поглед, губещ битката, литвал на някоя от гредите в хамбара, където била устроена борбата, и оставал там, докато зрителите започвали да го освиркват. В кулминацията на присмеха и дюдюканията той се стоварвал като чук върху противника си, след което на арената оставала само купчина кървави пера.
Джуниър разказа също така как жените буквално се хвърляли на врата му с устрема на петела, атакуващ противниците си. Сещал се най-вече за една от тях, омъжена жена, чийто съпруг го поканил да им гостува през няколкото дни между представленията. Тя му хвърлила око и дебнела всеки сгоден случай да се отърка в него. Един ден, когато мъжът й тръгнал да оре, тя отишла да донесе вода от кладенеца. Като се навела да хване ведрото, Джуниър се приближил изотзад и метнал полите й на гърба. Отдолу нямала нищо, каза той. Тя вирнала задник и застанала на пръсти. Оправил я на място, както си стояла наведена над кладенеца. Продължило толкова, колкото да извади пълното ведро. Като свършил, си тръгнал по пътя с петела под мишница. Искаше да накара Инман и Вийзи да повярват, че на младини е преживял безброй прекрасни дни.