— Много пъти съм бъркал в гърнето с меда — каза той.
На Вийзи тия истории му допаднаха. Алкохолът бързо го бе ударил в главата, понеже стомахът му бе празен. Посрещна края на разказа с бурно одобрение, после надълго и нашироко взе да обяснява с преплетен език, че тъкмо така трябва да живее всеки истински мъж.
— Да живееш като боен петел — това е моята цел — изломоти накрая той.
Джуниър се съгласи, че скитническият живот му е бил по сърце и каза, че неприятностите му започнали, когато си седнал на задника и се оженил, защото три години след сватбата, тя му родила негърче. Отказала да назове бащата, лишавайки Джуниър от правото на справедливо отмъщение. Тръгнал да се развежда, но съдията не му дал развод на основанието, че Джуниър е знаел що за стока е тя, още когато се е женил за нея.
После довела двете си сестри да живеят с тях, а те не падали по-долу от жена му, защото едната била родила близнаци от неопределена раса, и макар че вече били на по няколко години — не се сещал колко точно — растели на воля като малките на диви прасета, и нито майка им, нито някой друг се бил сетил да ги кръсти, та когато искали да повикат някое от децата просто го посочвали с пръст и казвали: „Ей това“.
Джуниър заяви, че в резултат на тъжната равносметка на брачния му живот е започнал да съжалява, че не се е оженил за някое тринайсетгодишно момиче, което да възпита така, както на него му харесва. Каза, че нощ след нощ лежал буден, мислейки си, че няма да види бял ден до смъртта си и че единственото възмездие ще е да им пререже гърлата, докато спят и после да си пръсне главата с пушката или да хване гората, където в крайна сметка ще го заловят, ще го вържат за някое дърво и ще го гръмнат като миеща мечка.
Това малко поохлади ентусиазма на Вийзи. След малко Джуниър върна бутилката в хралупата и нарами триона. Поведе ги към дома си, разположен в мочурлива падина под пътя. Беше голяма къща, обкована с дъски, толкова занемарена, че единият й край се бе свлякъл от основите от плоски речни камъни, в резултат на което къщата се бе наклонила на една страна, сякаш потъвайки в земята.
Дворът бе пълен с клетки на бойни петли, направени от неодялани колове, свързани с пръчки от орлов нокът. Отвътре надничаха ярки птици със студени лъскави очи, които виждаха света единствено като арена. Тънък стълб бял пушек се виеше от комина, а друг, по-тъмен, се издигаше към небето от друго място някъде зад къщата.
Като се отклониха от пътя, за да слязат в падината, изпод верандата изскочи шарено трикрако куче, което се втурна ниско по земята право към Инман. Тъй като Инман се бе научил да се бои повече от кучета, които не лаят, го изчака да приближи и го ритна под челюстта. Кучето падна и остана неподвижно.
Инман погледна Джуниър и каза:
— Какво можех да направя?
— Не всички, по които лаят кучетата, са крадци — обади се Вийзи.
Джуниър стоеше мълчаливо.
След малко кучето стана на крака и крадешком се примъкна обратно под верандата.
— Радвам се, че не е мъртво — каза Инман.
— И пет пари не давам дали е живо или мъртво — отвърна Джуниър.
Влязоха в къщата, минаха през кухнята и се озоваха в трапезарията. Джуниър веднага извади от шкафа друга бутилка и три тенекиени чаши. Подът бе наклонен и когато Инман тръгна към стола до масата, едва се задържа на крака. В ъгъла, където беше коминът, имаше легло и той забеляза, че никой дори не беше се опитал да го подпре, за да го изравни — просто го бяха обърнали така, че главата на спящия да е от по-високия му край.
На стените бяха окачени фотографии, изрязани от различни книги и вестници, някои от тях — успоредно на наклонения под, други — по въображаемата линия, която би се получила ако подът беше равен. В огнището тлееше огън, а от тавата върху жарта се носеше миризма на развалено месо. Огнището бе под такъв ъгъл, че пушекът първо докосваше страничната му стена, преди да намери път към комина.