— Какво е това? — попита той.
Лила се загледа в светлината и каза:
— Нищо. Тази вечер е малка. Понякога е голяма колкото луна. Джуниър убил човек и кучето му на онзи хълм. Отсякъл главите им със секирата и ги поставил една до друга на пън от отрязано дърво. Ходихме да ги видим. Лицето на човека бе почерняло като на негър, а очите му гледаха някак присмехулно. Оттогава тази светлина се появява там от време на време. Ако сега отидеш на мястото, няма да видиш нищо, но може би ще усетиш нещо като стара изсъхнала телешка кожа да се отрива в теб.
— Защо го е убил? — попита Инман.
— Не каза. Бил му нещо ядосан. А и си е кибритлия. Застрелял е собствената си майка. Разправя, че била с бяла престилка и затова я помислил за лебед.
— Не забелязвам много лебеди във вашия край.
— Има, но малко.
Светлината над хълма посиня и набра скорост, примигвайки между дърветата. После изведнъж изчезна.
— Каква според теб е тази светлина? — попита Инман.
— Бог ясно е казал в Библията, че мъртвите нямат мисли в главите си. Мислите им отлитат. Тъй че едва ли е от обезглавения човек. Може да е призракът на кучето с фенер на главата. Не знам, може и да не е така. Старите хора разправят, че на времето тук е имало повече призраци, отколкото сега.
Лила го погледна и погали рамото му.
— Струва ми се, че пътуваш под черен флаг — каза тя.
— Не, не нося флаг.
Една от сестрите излезе на задната веранда и каза:
— Ела да ядеш, Инман.
Инман занесе торбата си до верандата. Лила смъкна ремъците на раницата от раменете и ръцете му и я остави до торбата. Може би правя грешка, каза си Инман, но реши да не му мисли много.
Лила и сестра й влязоха вътре. Той взе сухарната торба и я натика на един лакът дълбочина в пролука между наредените на верандата дърва за огрев. След това последва девойките в къщата, която сега кой знае защо изглеждаше по-голяма. Поведоха го по коридор с облицовка от небоядисани дъски. Чувстваше как краката му се плъзгат по наклона. В тъмното къщата приличаше на обширен лабиринт от безброй стаички с врати на всяка стена. Стаите бяха свързани помежду си без никаква логика. Най-накрая Инман и Лила стигнаха до килнатата на една страна гостна със закованите по масата летвички. Вийзи спеше като заклан в ъгъла.
На масата гореше пушлива лампа, чиято слаба светлина трепкаше по стените, пода и покривката, хвърляйки сенки като върху камъни на дъното на бистър поток. Лила настани Инман в края на масата и завърза карирана салфетка на врата му. В средата на масата имаше хляб, увит в подобна кърпа.
Една от сестрите донесе от огнището тава с голямо парче месо, плувнало в мазнина. Инман не позна от какво животно е. Беше твърде голямо, за да е свинско и твърде светло, за да е говеждо. Виждаше се ставата на бута, с късовете месо от двете й страни и белите свързващи жили. Момичето остави тавата пред него, като я подпря в единия край с лъжица, за да я изравни. Пред него имаше само нож с петна от ръжда. Той го взе и погледна Лила.
— Не ядем месото с вилица — каза тя.
Инман натисна месото с лявата си ръка и започна да реже, без да допира ножа до кокала.
Трите девойки се събраха около масата и го зяпнаха. От тях лъхаше мирис като от влажната почва под бръшлян, който потискаше дори миризмата на странното месо. Лила се примъкна до Инман и потърка мекия си корем в рамото му, после се повдигна на пръсти и той усети допира на окосменото хълмче между краката й през тънката рокля.
— Хубав си — каза тя. — Обзалагам се, че привличаш жените както козината на куче — светкавиците.
Една от сестрите погледна Инман и каза:
— Ще ми се да ме прегърне, докато остана без дъх.
— Той е мой — каза Лила. — На теб ти остава само да го гледаш и да си мечтаеш.
По тялото на Инман се разля сънлива умора. Той продължаваше да реже парчета от месото, но ръцете му бяха натежали. Фитилът на лампата хвърляше странни сенки в сумрачната стая. Инман се сети за гърнето и се запита какво ли е пил.
Лила взе мазната му лява ръка, пъхна я под полата си и я притисна към бедрото си, за да му покаже, че отдолу не носи нищо.