— Изчезвайте — каза тя на сестрите си и те излязоха.
Едната се спря на вратата и каза:
— Точно както казва проповедникът. Градиш църква върху подвижни пясъци.
Лила избута с палец тавата от лъжицата и я тласна към по-високата страна на масата, при което сивкавият сос се събра в единия й край, протече и започна да капе от ръба на масата. После се намести на масата срещу Инман с разкрачени крака, подпрени на стола му. Събра роклята на кръста си, облегна се на лакти и каза:
— Е, какво ще кажеш? Харесва ли ти?
Нищо особено, помисли си Инман. Но мозъкът му не бе в състояние да изкове думи — чувстваше се безволев и замаян. Мазният отпечатък от ръката му върху бледата кожа на бедрото й, а по-нагоре — цепнатината. Изглеждаше безкрайно очарователна, макар да бе просто едно отверстие в плътта.
— Вземи ги — каза тя, после измъкна рамене от роклята и гърдите й с бледи зърна, големи колкото отвора на водна чаша се изсипаха навън. Наведе се напред и придърпа главата на Инман в междината между тях.
В този миг вратата се отвори с трясък и на прага се появи Джуниър с димящ фенер в едната ръка и пушката в другата.
— Какво по дяволите става тук? — извика той.
Инман се дръпна назад и видя как Джуниър се прицелва в него и запъва ударника, дълъг колкото ухо на муле. Страховитото дуло зееше черно и огромно. Изстрелът щеше да надупчи цялата стена. Лила се смъкна от масата и заоправя роклята си.
Ама че работа, помисли си Инман.
Последва дълго мълчание. Джуниър съсредоточено и замислено опипваше с език кучешкия си зъб, после каза:
— Сега ще разбереш откъде изгрява слънцето.
Инман седеше, гледаше цевта на пушката и си мислеше: „Трябва да направя нещо.“ Но не бе в състояние да измисли какво. Чувстваше се тежък като камък. Ръцете му лежаха върху покривката. Той ги погледна и си каза: „Започват да приличат на ръцете на баща ми, а доскоро не беше така“.
— Единственото, което би ме удовлетворило в случая, е женитба. Или те гръмвам като куче. Избирай!
— Господи! — възкликна Лила.
— Почакай — каза Инман.
— Да чакам ли? Късно е, чадо.
Джуниър погледна към заспалия Вийзи и каза на Лила:
— Събуди го.
— Почакай — повтори Инман, но не му идваше на ума какво друго да каже. Разсъдъкът му спеше. Отказваше да оформя и подрежда мисли и той отново се запита каква е била напитката в гърнето, от която бе пил край огъня на двора.
Лила се наведе над Вийзи и го разтърси. Той отвори очи, видя гърдите й пред лицето си и се ухили, като че се бе озовал в някакъв друг свят. После видя и дулото на пушката и усмивката му замръзна.
— Извикай и другите — каза Джуниър на Лила.
Той се приближи до нея и я зашлеви през лицето. Тя сложи ръка върху удареното място и излезе от стаята.
— Това не е всичко — каза Джуниър на Инман. — Ставай.
Инман се изправи, но усети, че краката не го държат. Без да изпуска Инман от прицел, Джуниър хвана Вийзи за яката, вдигна го и го повлече към масата. Ходилата на Вийзи едва докосваха пода и той пристъпваше като балерина. Като ги нареди един до друг, Джуниър ръгна Инман в задника с цевта на пушката.
— Погледни навън и виж кого съм довел — каза Джуниър.
Инман се придвижи до верандата бавно и с усилие като под вода. В тъмното успя да различи някакви силуети по пътя. Чу пръхтенето на кон. Покашляне. Чаткане на копито. Запалиха фенер. После още един и още един, и още няколко, докато в ярката жълта светлина изплува цял отряд военни полицаи. В мрака зад тях — група вързани мъже с наведени глави.
— Не си първият, който попада в капана — каза Джуниър — Броят ми по пет долара за всеки дезертьор, който им предам.
Един от ездачите извика:
— Да чакаме или да си ходим?
Но час по-късно те все още бяха тук. Завързаха Инман и Вийзи в редицата затворници, после им заповядаха да застанат пред стената на една от пристройките. Никой от тях не каза и дума. Влачейки крака и с празни очи те тръгнаха към стената с вдървени движения като безжизнени кукли, толкова изтощени от резките обрати в живота си напоследък — първо войници, после бегълци, сега пленници — че като се облегнаха на стената, мигом заспаха с отворена уста, без да хъркат или помръдват. Инман и Вийзи останаха будни. От време на време правеха безуспешни опити да измъкнат ръце от въжетата около китките си.
Полицаите струпаха клада, достигаща почти до стрехата на къщата, и я запалиха. Огънят хвърляше мрачни сенки по стените на постройките. Светлината му затъмняваше звездите. От него изригваше стълб от искри, които гаснеха в тъмното и Инман реши, че звездите са се събрали на съвет и са решили да се махнат оттук и да отидат да греят над друг, по-мирен свят. Фенерът на главата на кучето-призрак проблясваше измежду дърветата в оранжево като тиква. Инман се обърна и се загледа в огъня. Тъмни силуети се мяркаха пред него. После един от мъжете донесе цигулка и прокара пръст по струните, за да провери настройката на инструмента. Удовлетворен, той дръпна лъка и възпроизведе простичък акорд, който по-нататък се повтаряше през кратки интервали в мелодията, еднакво подходяща както за танц, така и за приспиване със своята монотонност. Изпънали тела, другарите му отпиваха от различни стомни и големи чаши. После затанцуваха около огъня, като от време на време някой от тях дръпваше до себе си Лила или някоя от сестрите й, дал воля на похотта си.