— Това ми прилича на публичен дом — каза Вийзи. — Само че безплатен.
Мъжете, които оставаха временно незаети с Лила или сестрите й, танцуваха сами. Обикаляха в кръг, мятаха крака, привеждаха се и се изправяха с поглед, насочен ту надолу към земята, ту нагоре към небето. От време на време някой извикваше в изблик на въодушевление.
Танцуваха, докато останаха без дъх. Тогава Джуниър, очевидно мъртвопиян, реши да ожени Инман и Лила.
— Влизам вътре и що да видя — този високият се кани да оправи Лила. Трябва да ги оженим.
— Да, ама ти не си свещеник — каза началникът на отряда.
— Този, бръснатият, обаче е — отвърна Джуниър, поглеждайки към Вийзи.
— Дявол да го вземе — каза капитанът. — Хич не прилича на такъв.
— Ще станеш ли свидетел? — попита го Джуниър.
— Че защо не.
Отвързаха Инман и Вийзи и ги отведоха до огъня. Трите девойки стояха и чакаха заедно с двете тъмнокоси момченца. Мъжете се наредиха в кръг, за да виждат по-добре, а огромните им сенки трепкаха върху стените на къщата.
— Ела насам — каза Джуниър.
Инман направи крачка към Лила. В този миг мисълта, която отдавна се мъчеше да си пробие път през замъгленото му съзнание, най-после проблесна.
— Но тя е омъжена.
— По закон може и да е. Но не и пред очите на Господ — отвърна Джуниър. — Иди до нея.
Инман пристъпи с подкосени крака до Лила.
— Божичко — изстена тя.
Косата й беше вдигната на тила. Бузите й бяха напудрени, но от лявата страна все още личеше следата от ръката на Джуниър. На кръста си бе закичила китка цветя, които бе набрала край оградата на царевичната нива. С пръста на крака си чертаеше кръгчета в праха. Джуниър и Вийзи стояха отстрани. Цевта на пушката бе опряна в кръста на Вийзи.
— Аз ще казвам, каквото трябва да се каже, а ти просто ще кимаш — каза му Джуниър.
Джуниър развърза пристегнатите под брадичката му лентички, свали шапката и я сложи в краката си. Главата му бе покрита с редки, къси и къдрави косми, напомнящи онези, които растат по мъжките срамни части. Зае тържествена поза, взел пушката в двете си ръце като бебе и с дрезгав, гърлен и злокобен глас запя сватбена песен. Темата й, доколкото Инман успяваше да различи думите, бе смъртта, нейната неизбежност, житейските тегла. Момченцата потропваха в такт с босите си крачета, сякаш добре познаваха ритъма на песента и дори го харесваха.
Когато песента свърши, Джуниър произнесе венчалното слово, като наблягаше особено върху думите „обвързани“, „смърт“ и „болест“. Инман погледна към хълма, където призрачната светлина отново се бе появила между дърветата. Щеше му се призракът да дойде и да го отнесе със себе си.
Когато венчавката приключи, Лила захвърли цветята в огъня и прегърна Инман. Притисна бедрото си между краката му. Погледна го в очите и каза:
— Сбогом, сбогом…
Един от полицаите се приближи откъм гърба на Инман, тикна дулото на револвера си в слепоочието му и каза:
— Слушай какво. В тази минута си женен, а в следващата, ако дръпна спусъка, жена ти с усмивка на лицето ще събира мозъка ти в кърпичка.
— Що за хора сте вие… — каза Инман.
После отново ги вързаха при останалите и подкараха колоната на изток.
Няколко дни Инман вървя вързан за китките към края на дългото въже заедно с още петнайсет души, като навързани едно след друго жребчета. Вийзи бе непосредствено пред него. Крачеше с наведена глава, зашеметен от сполетялата го беда. Когато колоната спираше или тръгваше, той политаше напред и вдигаше вързаните си ръце към лицето като човек, внезапно почувствал нужда да се помоли. Някои от мъжете пред тях бяха възрастни, други още голобради момчета, но всичките обвинени в дезертьорство или предателство. Повечето бяха фермери, облечени в домашнотъкани дрехи. Инман разбра, че или ще ги заведат в затвора, или ще ги върнат на бойното поле. Някои от мъжете от време на време викаха конвойните, кълняха се, че се разкайват и че не са такива, за каквито ги взимат. Други се заканваха, че ако ръцете им са свободни и им попадне някоя брадва, ще ги съсекат от главата до кръста на две еднакви части, върху които ще се изпикаят, преди да си тръгнат за вкъщи. Трети ридаеха и се молеха да ги пуснат, въобразявайки си, че в човешкото сърце е заложена поне капчица милост.