Както и повечето хора, пленниците щяха да си отидат от света, без да оставят след себе си следа, по-трайна от разорана бразда. Щяха да ги погребат и надраскат с нож имената им върху дъбови дъски, забити на гробовете им, но преди още времето да е заличило буквите, щяха да бъдат напълно забравени — и добрите, и лошите им дела, храбростта и малодушието им, страховете и надеждите им, чертите на лицата им. Затова вървяха приведени, сякаш понесли бремето на живота си, изживян, без да остави спомен.
Инман страдаше, че е вързан на общо въже, че е невъоръжен, че го карат да върви в обратна на желаната от него посока. Всяка стъпка на изток бе мъчителна. Надеждите му да се завърне у дома отслабваха с всяка измината миля. Когато слънчевият диск блесна в лицето му, той се изплю срещу него, безсилен по друг начин да даде израз на отчаянието си.
Пленниците вървяха още много дни почти без да си продумат. Чудейки се какво забавление да си измисли, един от конвойните веднъж мина по колоната и с цевта на пушката си събори на земята всички шапки от главите им. Щом някой понечеше да се наведе, за да си вземе шапката, получаваше удар с приклад. Продължиха нататък, оставяйки петнадесет черни шапки да се валят в праха като знак, че са минали оттам.
Храна не получаваха, а вода пиеха само ако успееха да си гребнат с шепа, когато се случеше да прекосяват някой брод. По-възрастните не издържаха на глада и когато вече не можеха да вървят, дори под ударите на прикладите, им даваха каша от мляко с надробен стар царевичен хляб. Щом дойдеха на себе си, продължаваха да вървят.
По стечение на горе-долу едни и същи обстоятелства всички те бяха попаднали в положение, което не бяха очаквали и от което не виждаха изход. Това непрекъснато занимаваше мислите на Инман. Наред с желанието да бъде свободен, той копнееше да си отмъсти на Джуниър.
Понякога ги караха да вървят през деня и да спят през нощта, друг път спяха денем и ги будеха по залез-слънце, за да вървят цяла нощ. След всеки преход мястото, до което стигаха, почти не се различаваше от онова, откъдето бяха тръгнали: същите борови гори с толкова гъсти корони, че слънцето никога не достигаше до земята. Въпреки разликите в пейзажа, които Инман забелязваше, му се струваше, че се движи в пълен мрак със странната мудна походка на потънал в сън човек, опитващ се да избяга от онова, от което се бои, но колкото и да се опитва, се отдалечава едва-едва.
Страдаше и от мъчителния поход. Чувстваше се слаб и замаян. И гладен. Раната на врата му пулсираше в ритъма на сърцето му. Струваше му се, че всеки миг ще се отвори и ще започне да бълва разни предмети като в болницата. Лещи от бинокъл, тирбушон, кървав малък псалтир.
Следеше как всичките мили, които бе извървял на запад, се размотават в обратна посока под краката му. Една вечер спряха да нощуват, като оставиха пленниците завързани, без вода и храна. Конвойните, както и предишните нощи, изобщо не се погрижиха за нощувката им — нито им раздадоха одеяла, нито запалиха огън. В изтощението си мъжете се струпаха на купчина като глутница кучета и заспаха на голата земя.
Инман бе чел книги, в които затворниците правят резки върху дъсчици или по стените, за да отмерват отминаващото време, но той нямаше нужните оръдия, макар да знаеше колко полезно би било това, тъй като вече бе започнал да се съмнява в календара, който водеше в паметта си. Но така или иначе по-нататъшното броене се оказа излишно — посред нощ затворниците бяха разбудени от един от конвойните. Той тикна фенер в лицата им и им заповяда да станат. Другите пет-шестима полицаи стояха встрани в рехава група. Някои от тях пушеха лули, подпрели прикладите на мускетите си на земята. Един от тях, който изпълняваше длъжността на техен командир, каза:
— Решихме, че само си губим времето с измет като вас.