При тези думи конвойните вдигнаха пушките си.
Сред пленниците имаше едно момче на не повече от дванайсет години, което падна на колене и се разплака. Мъж с прошарена коса каза:
— Не можете да ни избиете просто ей така.
Един от конвойните отпусна пушката, погледна командира си и заяви:
— Не съм се записал полицай, за да убивам деца и старци.
— Приготви се за стрелба или отивай при тях — отвърна командирът.
Инман се загледа в тъмната борова гора. Последната гледка в живота ми, каза си той.
Разнесе се залп. Мъже и момчета започнаха да падат на земята. Вийзи пристъпи напред, доколкото позволяваше въжето и изкрещя:
— Още не е късно да се опомните!
И падна, прострелян на няколко места.
Куршумът, който улучи Инман, първо бе минал през рамото на Вийзи и силата му бе значително отслабнала. Удари го в страничната част на челото, плъзна се по черепа между кожата и костта, прорязвайки плитък тунел до ухото, откъдето излезе навън. Инман падна, сякаш ударен с брадва, но без напълно да загуби съзнание. Не можеше да се помръдне, дори колкото да мигне, а и нямаше желание за това. Животът продължаваше своя ход, макар Инман да не се чувстваше вече част от него. Светът си оставаше неразбран. Около него умираха хора, вързани на общо въже.
Когато стрелбата свърши, полицаите взеха да се споглеждат смутено, не знаейки какво следва да направят. Един от тях изглежда нещо го прихвана, защото взе да танцува и да пее „Котън ай Джо“. За да го накара да престане, друг го удари в основата на гръбнака с приклада на мускета си. Най-накрая някой предложи:
— Да вземем да ги заровим.
Изкопаха надве-натри плитък ров, нахвърляха телата вътре и ги покриха с педя пръст. Като свършиха, се метнаха на конете и изчезнаха.
Инман бе паднал с лице върху сгъвката на лакътя си и имаше въздух за дишане, макар че слоят пръст върху него бе толкова тънък и рохкав, че по-скоро би умрял там от глад, отколкото от задушаване. Остана да лежи, като ту изпадаше в трескав сън, ту се будеше. Мирисът на пръст го упойваше и теглеше надолу и той не намираше сили да стане. Да умре бе по-лесно, отколкото да живее.
Но преди да съмне от гората слязоха диви прасета, привлечени от миризмата на кръв. Започнаха да ровят с муцуни и да откриват ръце, глави и крака и не след дълго Инман се оказа изхвърлен на повърхността, отчаян, объркан и гневен, очи в очи с огромен глиган с дълги бивни край издължената муцуна.
— Яяя-аа-а…! — изкрещя той.
Глиганът отстъпи няколко крачки, спря и го загледа с недоумяващи примигващи очи. Инман се измъкна от земята. Обзе го страстно желание да се вдигне и живее. Когато се изправи на крака, глиганът загуби интерес и отново се зае да рие пръстта.
Инман вдигна глава към небето и откри, че нещо не е наред. Имаше звезди, но той не можа да различи нито едно от познатите съзвездия. Сякаш някой ги бе разбъркал с пръчка, превръщайки ги в слято и безформено петно светлина върху тъмното небе.
Както при повечето рани в главата, и от неговата бе изтекла много кръв, въпреки че не бе дълбока. По окървавеното му лице беше полепнала пръст, придавайки му жълтеникав цвят и подобие на глинена скулптура, илюстрираща някой ранен стадий от развитието на човека, когато чертите на лицето не са били все още окончателно установени. Инман напипа двете дупчици на главата си и откри, че са започнали да се затварят от съсирената кръв. Избърса се, доколкото можа с долния край на ризата си. После се наведе, задърпа въжето и след малко Вийзи се показа от земята като едра риба, изтеглена от тинесто блато. Лицето му бе застинало в израз на недоумение. Очите му бяха отворени и в ъгълчетата им бе полепнала пръст.
Като го гледаше, Инман не изпита кой знае каква скръб, но и не откри в смъртта му пример за справедливо възмездие, доказващ, че злините, които човек върши, се връщат обратно върху собствената му глава. Бе видял толкова смърт, че бе започнал да я смята за нещо обичайно. Дори не си направи труда да се замисля колко хора е видял да умират в последно време. Броят им със сигурност щеше да надхвърли няколко хиляди. Причинена по всички начини, които човек може да си представи, включително такива, каквито не биха ти хрумнали дори да си блъскаш главата с дни. Бе толкова свикнал да живее сред смърт, да ходи сред трупове, да спи сред тях, да се счита за едва ли не вече мъртъв, че тя бе престанала да му изглежда мрачна и загадъчна. Боеше се, че сърцето му е вече толкова загрубяло, че никога няма да може отново да заживее нормално.