Инман потърси остър камък и до съмване три въжето около китките си в него. Когато най-накрая се освободи, той отново погледна към тялото на Вийзи. Единият му клепач се бе почти затворил. Инман изпита желание да стори нещо добро за него, но тъй като нямаше дори лопата, за да го погребе, просто го обърна по очи и това бе всичко, което можа да направи.
Обърна се с гръб към изгрева и тръгна на път. Цялата сутрин се чувстваше като зашеметен и пребит. Болката в главата му пулсираше в ритъма на сърцето, сякаш всеки миг щеше да се разпадне на малки парченца в краката му. Край някаква ограда накъса няколко стръка бял равнец, стегна ги с едно от стеблата и ги привърза към главата си. Бе чувал, че белият равнец извлича болката и това се оказа донякъде вярно. Листата на растението подскачаха в ритъма на уморената му походка и през цялата сутрин той наблюдава сенките им, които се движеха по пътя пред него.
Към обед стигна до кръстопът. Съзнанието му бе толкова замъглено, че не бе в състояние да реши накъде да хване. Знаеше само, че трябва да изключи пътя, по който бе стигнал дотук. Погледна към небето, за да се ориентира, но слънцето бе право над него. Би могло да се спусне в коя да е посока. Инман сложи ръка върху ръба от раната на главата си, опипа съсирената кръв и си помисли: „Скоро целият ще се превърна в един огромен белег“. Раната на врата от Питърсбърг започна да боли, сякаш солидарна с новата. Цялото му тяло бе като огромна кървяща язва. Реши да седне под крайпътните борове и да изчака някакъв знак, който да му посочи верния път.
След известно време, през което ту заспиваше, ту се будеше, видя жълтокож роб да кара волове — единият риж, другият бял. Теглеха каруца, натоварена с нови бурета и грижливо подредени дребни дини с тъмна кора. Човекът забеляза Инман и подвикна на воловете да спрат.
— Всемогъщи боже! — възкликна той. — Да не те е газила мечка?
Той взе от каруцата две-три дини, почука ги с кокалчетата на пръстите си, за да избере най-зрялата, и я подаде на Инман. Инман я разчупи върху близкия камък. Вътрешността на двете половини беше розова и твърда, осеяна с тъмни семенца. Той зарови глава първо в едната, после в другата като гладно куче.
Когато се изправи, от тях бе останала само кората. От брадичката му на земята се стичаше розов сок. Инман се вгледа във фигурата, която образуваха капките, търсейки някакъв пророчески смисъл в нея, защото знаеше, че има нужда от помощ, все едно откъде идва. Но фигурата не изобразяваше нищо определено — нито буква, нито тотем, от какъвто и ъгъл да я гледаше. Невидимият свят, каза си той, го е изоставил да се скита самотен като циганска душа, без карта и компас, през един разпадащ се свят, в който няма нищо друго освен изпитания.
Инман вдигна глава и благодари за динята. Китаецът беше жилест и слаб, но запретнатите ръкави на сивата му вълнена риза откриваха мускулест врат и ръце. Брезентовите му панталони бяха кроени за по-висок човек и той бе навил крачолите им над глезените на босите си нозе.
— Качвай се на каруцата и ела с мен — каза той.
Инман седна на задния капак и се облегна на едно от буретата, ухаещо на прясно рендосан бял дъб. Опита се да поспи, но не можа и се отказа. Загледа се като в транс в следите от колелетата в праха — успоредни линии, сближаващи се в далечината, с което сякаш искаха да му кажат нещо. Той свали превръзката от бял равнец от главата си, накъса стръковете на парченца и едно по едно ги изхвърли между линиите.
Когато приближиха фермата на господарите му, китаецът накара Инман да влезе в едно от буретата. После разтовари каруцата в хамбара. Скри Инман в сеното, където той остана няколко дни, отново губейки представа за времето. Прекара тези дни в сън и ядене. Робите му носеха царевичен хляб, сурови зеленчуци и парчета печено свинско с прегоряла мазнина.
Когато краката му заякнаха достатъчно, за да носят тежестта му, Инман отново се приготви за път. Дрехите му бяха изварени и изпрани. Главата не го болеше. Дадоха му стара черна шапка с тъмни петна от робска пот по ръба. Полумесецът грееше на небето. Инман стоеше на вратата на плевнята и си взимаше довиждане с китаеца.
— Трябва да тръгвам — каза Инман. — Имам да свърша нещо по тия места, после се прибирам в къщи.
— Чуй какво ще ти кажа — отвърна робът. — Група федерални са избягали от затвора в Сейлсбъри миналата седмица и пътищата гъмжат от патрули, които ги търсят ден и нощ. Ако не внимаваш, ще те пипнат. Дори и да внимаваш, пак може да те пипнат.
— Откъде да мина тогава?
— Къде искаш да отидеш?