— На запад.
— Тръгни на север, към Уилкис. Там живеят протестанти и квакери, които ще ти помагат. Мини край Блу Ридж, после свърни на юг през хълмовете. Или се качи в планината и карай по билото. Само че там било студено, разправят.
— Аз съм оттам — каза Инман.
Китаецът му даде вързопче с царевичен хляб, увит в хартия, къс солено свинско и няколко парчета печено. После с мастило му начерта подробна карта на лист хартия — истинско произведение на изкуството. С всяка къщичка, хамбар, криво дърво с лице на ствола и клони като ръце и с коса. В единия ъгъл бе нарисувал и компас. Имаше и бележки, обясняващи на кого може да се довери и на кого — не. Подробностите ставаха все по-оскъдни към краищата на картата, докато накрая в западна посока останаха само няколко вплетени дъги, с които китаецът бе изобразил планината.
— Дотук съм ходил — каза той. — Ей дотук, до ръба.
— Можеш да четеш и пишеш? — почуди се Инман.
— Господарят ми е особняк. Законът не означава нищо за него.
Инман бръкна в джоба си, за да даде пари на китаеца. Искаше да му даде щедра сума, но джобът му се оказа празен. Спомни си, че парите му са останали в сухарната торба, която бе скрил в дървата на верандата на Джуниър.
— Исках да ти платя — каза Инман.
— Нищо, така или иначе нямаше да ти взема парите — отвърна китаецът.
След няколко нощи Инман застана пред килнатата къща. Прозорците бяха тъмни. Той шепнешком примами трикракото куче изпод верандата и му хвърли свински кокал, който бе донесъл в джоба си, увит в кленови листа. Кучето се показа и без да издава звук, подуши кокала. После го грабна и изчезна в леговището си.
Инман последва кучето до къщата и заобиколи отзад. От големия огън бе останал само куп черна пепел. Качи се на задната веранда. Раницата му си беше там. Не липсваше нищо, освен колта на Вийзи. Той мушна ръка в камарата дърва, намери сухарната торба и през плата напипа дръжката на своя „Лемат“. Извади го и когато усети тежестта му в ръката си и запъна ударника, почувства прилив на сили.
Под вратата на пристройката за опушване на месо се процеждаше светлина. Инман се приближи, открехна вратата и надникна вътре. Джуниър триеше със сол свински бут. В пръстения под бе забит щик, в чиято халка бе пъхната свещ като в сребърен свещник. Подът бе толкова мръсен и мазен, че лъщеше под светлината от пламъчето й. Джуниър стоеше приведен над бута. Шапката на главата му засенчваше лицето. Инман отвори докрай вратата и застана на прага. Джуниър се обърна и го погледна, но изглежда не го позна. Инман пристъпи напред и го удари през ухото с цевта на револвера, после още няколко пъти с дръжката. Джуниър се свлече по гръб на пода и замря неподвижно. От носа, раните по главата и ъгълчетата на очите му течеше яркочервена кръв, която се събираше в локвичка на пода.
Инман приклекна и подпря ръце на коленете си, за да си поеме дъх. Завъртя свещта и усети грапавините, където хлебарките бяха гризали восъка. Приближи светлината към лицето на Джуниър. Беше ужасно, но Инман изпита удовлетворение, както всеки друг на негово място. Той духна свещта, обърна се и излезе навън. На източния хоризонт, където луната се канеше да изгрее, се очертаваше светла сивкава ивица. Призрачната светлина на хълма бе слаба и колеблива. После избледня и изчезна, макар и толкова бавно, че той не разбра точно кога.
Цялата нощ Инман вървя на север през гъсто населен район. Навсякъде светеха прозорци, лаеха кучета… Китаецът се бе оказал прав: по пътя непрекъснато преминаваха конници, но Инман ги чуваше отдалеч и се криеше в крайпътните храсталаци. Когато се съмна, падна мъгла, и той запали огън в гората, без да се притеснява, че пушекът ще го издаде. Свари две парчета солено свинско, сложи брашно във водата и си направи царевична каша. През целия ден лежа в гъсталака, като ту заспиваше, ту будуваше, разкъсван от мъчителни мисли. На дървото над него бяха кацнали три гарвана. Опитваха се да хванат змията, на която бяха попаднали там. Стояха на клон над нея и грачеха, като от време на време някой от тях излиташе и я клъвваше с лъскавия си клюн. Змията се защитаваше по обичайния за вида си начин — изправяше се, издуваше качулка около врата си, съскаше и стрелваше напред глава, преструвайки се на отровна. Усилията й да ги сплаши срещаха оживения насмешлив грак на птиците и не след дълго тя се оттегли позорно.
Гарваните останаха почти целия следобед, празнувайки победата си. Когато не спеше, Инман наблюдаваше с интерес поведението и начина им на изразяване. А когато затвореше очи сънуваше, че живее в свят, където ако иска, човек може да се превърне в гарван и като такъв да може или да се спаси с полет от враговете си, или да им се присмее. И така той дочака вечерта. Сякаш гарваните се бяха раздули и изпълнили целия пейзаж с черния цвят на перата си.