— Ето. Отбих се в мелницата — в гласа й се долавяше убеждението, че всяко послание, предадено не лице в лице, вероятно значи лоши новини. Писмото беше смачкано и мръсно като стара работна ръкавица. Изглежда на даден етап от пътуването си е било мокро, защото беше съхнало смачкано и имаше петна. Ейда го прибра в джоба си — не искаше да го чете под всезнаещия поглед на Руби.
Двете разтовариха чувалите до лятната кухня и докато Руби отвеждаше коня, Ейда влезе и приготви вечеря като своята. Руби се нахрани и през цялото време говореше за зелките и множеството неща, които могат да направят от тях и които Ейда намираше за доста малко — кисело зеле, пържено, варено, пълнено, на салата.
Руби приключи с вечерята и отидоха при чувалите. Единият оставиха за кисело зеле, когато му дойде времето. Ако го направиш другояче, ще има да си гние в кацата. Останалото заровиха за зимата. За Ейда това беше странна, тревожна дейност — да изкопаят подобна на гроб дупка зад лятната кухня, да сложат слама на дъното и после да натрупат бледите глави вътре, като ги покрият с още слама и после пръст. Натрупаха всичката пръст и Руби отбеляза мястото с една дъска, която заби с плоската страна на лопатата, точно като надгробен камък.
— Готово — каза Руби. — Така поне няма да се налага да се щураме из снега някой януарски ден.
Мислите на Ейда бяха обсебени от следната зловеща картини на мрачен зимен следобед: вятърът свири, голите дървета се огъват, земята е покрита със сивкав замръзнал сняг, а тя излиза да разравя онази яма заради някаква си зелка.
По-късно следобед двете седнаха на каменните стъпала. Ейда едно стъпало по-нагоре. Руби се облегна на краката на Ейда. Гледаха залеза на слънцето, синкавата сянка на Джонас Ридж, която премина потока, а после и пасището. Ейда решеше черната коса на Руби с английска четка от глиганска четина. Продължи така, докато косата стана лъскава и заблестя като чисто ново дуло на пушка. Прокара пръсти през нея, раздели я на седем части — всяка от тях оказваше своя тежест и съпротива в ръцете й. Нареди ги поотделно по гърба на Руби и започна да ги изучава.
Ейда и Руби си имаха своеобразно състезание. Идеята беше на Ейда, дойде й наум, докато гледаше как Руби разсеяно сплита опашката на Ралф в различни сложни плетеници. Обикновено Руби заставаше зад него, мислите й се рееха някъде, погледът й не гледаше нищо конкретно, а пръстите й се движеха през дългите косми на опашката без никакво усилие. Сякаш това й помагаше да се съсредоточи. И почти приспиваше Ралф. Той стоеше вдигнал едното си задно копито с потрепващи клепачи. След това обаче се разхождаше с вързаната на топка опашка, нервен, с притеснен поглед, докато някоя от двете не склонеше да разплете опашката и да я среше.
В такива моменти Руби винаги изглеждаше толкова щастливо замечтана, че Ейда си я представяше като самотно изоставено дете, което скита из страната да плете опашките на стари и самотни товарни коне, подтиквано от нуждата за нещо топло и живо. Да го докосва едновременно интимно и разсеяно, без да достига до живота в него, само до периферните му части. В този дух Ейда бе предложила да видят кой може да направи най-сложната, красива или странна плитка в косата на другата. Надпреварата щеше да е дори по-интересна, защото и двете нямаше да знаят в какво състояние е косата им — единствено онова, което са направили с косата на другата — докато не излязат навън и не застанат с две огледала да видят главата си отзад. Губещият щеше да се заеме с вечерната работа, докато победителят си седи в люлеещия се стол на верандата да гледа как небето притъмнява и да отбелязва появата на всяка звезда.
Косата на Ейда беше готова. Руби се труди известно време над нея — дърпа и въртя, докато накрая я закрепи здраво на слепоочията й. Ейда усещаше дърпането в ъгълчетата на очите си. Започна да потупва главата си отзад, но Руби посегна и перна ръката й, за да не се разбере какво е положението.
Ейда хвана трите плитки в центъра на гърба на Руби и ги върза в обикновена опашка. Това беше лесно. С останалите части планираше да направи сложна плитка отгоре на главата, която да се увива и преплита като рибена кост — такава беше плетката на една от любимите й кошници от лико. Хвана две от страничните части и започна да ги вплита.
Четири врани, начело с Оскубано крило, се насочиха към долчинката, но изпърхаха разгневено щом видяха плашилото. Отлетяха, квичейки като простреляни прасета.