Взря се в листа. Като се има предвид леко сбития и дребен почерк на Инман, единственото, което успя да види в сумрака бе следният кратък пасаж:
В случай, че все още пазиш портрета, който ти изпратих преди четири години, моля те да не го поглеждаш. Вече не приличам на него ни телом, ни духом.
Разбира се, Ейда веднага се качи в спалнята си, запали лампа и прерови всички чекмеджета, докато намери снимката. Беше я прибрала, защото още от самото начало не смяташе, че си прилича кой знае колко. Когато пристигна, тя я показа на Монро, чието отношение към фотографията не беше ясно; никога не беше се снимал и не възнамеряваше да го прави, макар че като млад два пъти беше позирал на художници. На времето разгледа лицето на Инман с известен интерес, после обяви случая за приключен. Отиде до лавицата, извади една книга и зачете от Емерсън за преживяването да бъдеш сниман с дагеротип: „А в старанието си да не размажеш образа си, държа ли всеки пръст на мястото му с такава сила, че ръцете да се свият като за бой или в отчаяние? А в решимостта си лицето ти да не помръдне, усети ли как всеки момент все повече се вкаменяваш; веждите, адски смръщени, а очите неподвижни, както са неподвижни на изпадналия в безсъзнание човек, на лудия или умрелия?“
И макар че не точно такъв беше ефектът на снимката на Инман, Ейда бе принудена да признае, че не беше и много далече от истината. Прибра я, за да не замъглява спомена си за Инман.
Малки механични портрети като този не бяха рядкост. Беше виждала много такива. Почти всяко семейство в общността, изпратило син или съпруг на фронта, имаше такъв, понякога в проста тенекиена рамка. Над камината или на масата до Библията, със свещник и лаврови клонки като олтар. През шейсет и първа всеки войник с долар и седемдесет и пет цента в джоба можеше да отпечата вида си под формата на амбротип, феротип, калотип или дагеротип. През онези първи дни на войната, Ейда смяташе повечето от онези, които бе виждала, за смешни. По-късно ги намираше потискащи, запечатали образа на вече умрели мъже. Един след друг те се бяха редили, наперени с оръжието си, пред портретиста за продължителното експониране. Държаха кръстосани пищови или пушки с байонети пред гърдите си. Лъскави нови ками, извадени заради камерата. Килнати фуражки. Фермерски синове, по-весели, отколкото на Коледа. Костюмите им бяха най-различни. За бойното поле обличаха какво ли не, от работни комбинезони до истински униформи и дрехи, толкова смехотворни, че дори и в мирно време биха ги застреляли само задето са ги облекли.
Портретът на Инман бе различен, защото той бе похарчил повече за рамка. Беше красиво гравиран сребърен предмет и Ейда го отърка в полата си, за да избърше наслоилата се прах. Отвори го и го приближи до лампата. Образът напомняше за масло във вода. Наложи се да го наклони в различни посоки, за да уцели точния ъгъл.
Полкът на Инман не държеше на униформата. Бяха се споразумели с капитана, че нищо в убиването на федерални не предполага промяна в обичайното облекло. Верен на това убеждение, Инман бе облечен в широко скроено карирано сако, риза без яка и мека, провиснала шапка, чийто ръб стигаше веждите. Стоеше наперен и в резултат на това приличаше повече на изискан нехранимайко, отколкото на войник. На колана си носеше „Колт“, но сакото го покриваше почти изцяло. Не го докосваше. Ръцете висяха свободно до бедрата. Опитал бе да задържи погледа си на около двайсет градуса спрямо обектива, но по някое време го бе преместил и очите му изглеждаха замъглени и чужди. Изражението му беше напрегнато и строго, създаваше впечатление, че се взира усилено някъде, заинтригуван от нещо, което не е камерата или портретното изкуство, нито пък мнението на онзи, който ще го гледа в тази статична форма.
Това, че вече не приличал на образа си от снимката, не говореше много на Ейда. Този портрет по никакъв начин не отразяваше спомена й за него от последния ден преди да замине. Снимката не може да е правена много след това. Беше наминал да се сбогува. По онова време все още живееше в една стая в местния хотел, но заминаваше само след два дни, най-много три. Монро четеше пред камината във всекидневната и не си направи труда да излезе да поговори с него. Ейда и Инман отидоха до потока. Изобщо не си спомняше как беше облечен Инман, освен меката шапка — същата от снимката — и това, че ботушите му бяха нови. Беше влажна, студена сутрин след предишния дъждовен ден, а небето все още бе осеяно с високи рехави облаци. Пасището за кравите покрай потока беше светлозелено от новата трева, която се показваше изпод миналогодишното стърнище. Земята беше прогизнала от дъжда, налагаше се да стъпват внимателно, за да не затънат. Покрай потока и нагоре по хълма дивият рожков и кучешкият дрян сияеха на фона на сивите дървета, чиито клони започваха да позеленяват от първите тънки листенца.