Вървяха покрай потока, минаха пасището и спряха сред малка дъбова горичка. Докато вървяха, Инман бе ту весел, ту сериозен, а по едно време свали шапката си и Ейда предположи, че се готви да я целуне. Посегна да махне едно зелено дряново цветче, заплетено в косата й, после спусна ръка да погали рамото й и да я притегни към себе си, но закачи брошката с перли на яката й. Иглата се отвори и брошката падна, отскочи от камъните и — в потока.
Инман си сложи шапката, нагази във водата и започна да опипва тинестите камъни, докато я намери. Закачи я отново, но изцапа яката на роклята. Той отстъпи назад. Крачолите на панталона му бяха прогизнали. Издърпа един от новите си ботуши и изля водата. Изглеждаше натъжен от пропуснатия миг на нежност и не знаеше как да го върне.
Ейда осъзна, че се пита какво ще стане, ако го убият. Разбира се, не можеше да изрече мисълта си на глас, но не се и наложи, защото в този момент Инман каза:
— Ако загина, след пет години няма да помниш дори името ми.
Не беше сигурна дали я предизвиква или изпитва, или просто казва самата истина.
— Знаеш, че не е така.
В сърцето си обаче се запита дали нещо може да се помни завинаги.
Инман отмести поглед и сякаш се засрами от онова, което бе казал.
— Виж сега… — започна той. Отметна глава, за да обхване с поглед Студената планина, където всичко бе все още зимно и сиво като изсъхнала дъска. Стоеше така, без да отделя поглед от планината и й разказа една история. Чул я като дете от една стара индианка чероки, която бе успяла да се скрие от военните, когато претърсвали планините и събирали индианците, за да ги подготвят за заминаване по Пътя на сълзите. Жената го изплашила. Твърдяла, че е на сто трийсет и пет години и си помни дните преди белите хора да навлязат в тази територия. Гласът й изразявал цялата й ненавист към времето оттогава насам. Лицето й било набръчкано и грубо. Едното й око било изцяло загубило цвета си и стояло в орбитата си като лъскаво бяло сварено яйце. На лицето й били татуирани две змии с две виещи се линии за тела, които свършвали сред косата на слепоочията й. Главите им се намирали една срещу друга, в двете ъгълчета на устата й, така че когато говорела, те също отваряли уста и сякаш говорели едновременно с нея. Историята разказваше за малко село, наречено Кануга. Преди много години то се намирало при делтата на река Пиджън, но отдавна вече го няма, а и почти няма следи от него, освен парчетата грънци, които хората понякога намират, докато търсят стръв по брега на реката.
Веднъж един съвсем обикновен човек дошъл в Кануга. Изглеждал като чужденец, но хората го приветствали и нагостили. Такъв бил обичаят им към всеки, дошъл с добра воля. Докато се хранел, те го попитали дали идва отдалеч, от западните племена.
— Не — отвърнал той. — Живея в един град съвсем наблизо. Всъщност ние всички сме ваши роднини.
Всички били озадачени. Ако имали роднини наблизо, щели да знаят.
— А как се казва градът ти?
— О, вие не сте го виждали — отвърнал, — макар че е съвсем близо. — После посочил на юг, по посока на Датсуналасгуний, което, както обяснила жената със змиите, било тяхното име на Студената планина и не означавало нито студена, нито планина, а нещо съвсем различно.
— Там горе няма селище!? — изненадали се хората.
— О, има. Скалите Шайнинг Рокс са портите на нашата страна.
— Но аз много пъти съм ходил там и не съм виждал никаква страна — обадил се някой. Останалите се съгласили, защото много добре познавали мястото, за което говорел.
— Трябва да постите — обяснил чужденецът — иначе само ние ви виждаме, а вие нас не. Нашата земя не е точно като вашата. Тук непрестанно има битки, болести, врагове от всички страни. А скоро ще дойде враг, по-силен от всички предишни и ще ви отнеме земята и ще ви остави скиталци. Там при нас цари мир. И макар да умираме като всички хора и да се борим за храната си, не ни се налага да мислим за опасности. Умовете ни не са замъглени от страх. Не се борим помежду си непрекъснато. Дошъл съм да ви поканя да живеете с нас. Домът ви е готов. Има място за всички ви. Но ако решите да дойдете, първо трябва всички да отидете в града и да постите седем дни, като през това време не трябва да излизате и не бива да надавате бойния вик. Когато изтекат седемте дни, качете се при Шайнинг Рокс и в тях ще се отвори врата, през която можете да дойдете в нашата страна и да живеете с нас.