— Приятно име — съгласих се аз.
През дърветата се мярна бледа светлина. Кабината сияеше, пластмасата блестеше, през нея преминаваха бледолилави избухвания.
— Като малки обичахме да идваме тук — казах аз. — Криехме се в храстите и гледахме тази светлина. И си мечтаехме, че някой ще дойде в интерната и ще можем да си побъбрим с него. Да сложим главиците си под нежната му длан. Или пък може би родителите ни ще поискат да ни посетят. Макар че това би било напълно нереално събитие.
Зад гърба ми настана тишина.
— Спомни ли си? — попита Таг.
— Не, момчета. Просто знам, че е било така.
— Защо?
— Защото съм болен, асоциален тип.
Спрях до кабината и се полюбувах за момент на преливането на цветовете. Попитах:
— Е, в коя кабина в „Свеж вятър“?
— Там има само една кабина. — Таг се засмя и добави неловко: — Няма да можеш да използваш терминала. Отнети са ти социалните права.
— Тогава действай.
Той отиде при кабината, докосна активатора. Вратите се отвориха.
— Няма ли да си вземем довиждане? — попитах аз.
Момчетата мълчаха.
— Поздравете Кати от мен — казах аз. — Кажете й, че съжалявам, че се е получило така, но не бих могъл да постъпя по друг начин.
— Но защо, Ник, защо? — възкликна Таг с мъка в гласа.
— Защото подлеците трябва да бъдат шамаросвани. Независимо от последствията.
Вече беше съвсем тъмно и не видях лицата им. Влязох в кабината и вдигнах ръка за довиждане.
Еднопосочен преход. Санаториум „Свеж Вятър“.
— Давай, тенекия — промърморих аз.
Последва избухване под краката ми и тъмнината извън кабината леко се разсея.
Бях пристигнал.
… Наименованието на санаториума не беше напразно. Вятърът тук беше свеж. Дори прекалено свеж.
Стоях до глезени в снега. Ледената суграшица разсичаше лицето ми. Облеклото ми не беше особено подходящо, но можех само да се радвам, че не бях по шорти и риза с къси ръкави.
Цилиндърът на транспортната кабина изглежда беше единственият признак на цивилизацията в това безкрайно снежно поле. Небето беше забулено в сива мъгла, едва-едва светлееща на запад под последните лъчи на Майчицата. Обърнах се наляво, после надясно, в мигновена паника, че всичко е било замислено точно така. Самотна кабина насред снежна пустиня. И „социалните права“ са отнети.
Впрочем те с нищо не биха ми помогнали. Оказа се, че на кабината изобщо няма терминал. Еднопосочно пътуване.
Направих крачка и още една, усещайки как в обувките ми влиза сух ронлив сняг. Паднах на колене.
— Какво е това… — прошепнах. Толкова нелепо и безнадеждно! — Подлеци!
И видях верига от редки огньове на хоризонта.
Значи тук имаше живот…
Там се виждаха някакви вишки или кули. Доста далече. Дали да вървя към тях?
Огледах още веднъж правилния кръг на огньовете. Изглежда ограждаха нещо.
Или транспортната кабина, или…
На около двеста крачки, полузасипани от снега — ето защо не ги бях видял — се редяха някакви невзрачни сгради.
— А ето го и санаториумът — казах на глас, ловейки с уста снежните късчета. — Дойде време за почивка, Ники…
Ходенето по снега беше трудно. И преди всичко обидно. Пред очите ми все още бяха градските улици, алеите на интерната. Тялото ми още помнеше лятната топлина. А тук сякаш беше обратната страна на света.
Студ и нощ.
Благодаря, наставнико.
Най-накрая се дотътрих до сградите — грапави стени, тъмни прозорци, плоски покриви, украсени с преспи и ледени кори. Но снегът пред вратите беше отъпкан и това бе обнадеждаващо.
Е…
Нямах възможност за избор и се приближих към най-близката врата. Докоснах я с длан — никакъв ефект. Побутнах я — нямаше начин да се отваря навън, при такива снеговалежи това е просто невъзможно, на сутринта човек няма да може да излезе… Интересно, откъде знам това?
Впрочем няма значение. Сега какво, да замръзвам ли? Да бягам от сграда на сграда?
Ритнах вратата, забарабаних с юмруци по нея, без да усещам болка в измръзналите си пръсти. Измина не по-малко от минута, преди да се чуе изщракване и вратата да се плъзне в стената.
Просторно преддверие. Ослепителни лампи под тавана. Кубичен решетъчен предмет до вратата — веднага усетих прииждащата от него топлина.
И набит възрастен човек, който ми бе отворил вратата.
Той беше плешив и смъкналата се на тила му плетена шапка разкриваше някакви изсъхнали лишеи, покрили главата му. Мънички, светлосини, пронизващи очи. Мургаво и скулесто лице. Беше облечен в някакви широки, безформени мръсносиви дрехи.
— Пристигна ли? — поинтересува се мъжът.
Значи са ме очаквали. И са ме оставили да дойда от кабината дотук сам, прекрасно разбирайки, че може просто да не забележа постройките.