Пристъпих напред, побутвайки мъжа. Той мълчаливо отстъпи.
Седнах пред куба на нагревателя и протегнах вдървените си ръце към топлината. Студът бавно напускаше тялото ми.
След кратко забавяне мъжът затвори вратата. Стоеше, без да ме пришпорва.
Свалих обувките и изтръсках влезлия вътре сняг. Тънките бели чорапи бяха станали кафяви и мокри, но не ми достигна смелост да ги сваля. Седнах по-удобно и протегнах краката си към топлината.
— Тук ли ще се нанесеш? — попита тихо мъжът.
— Ще видим — промърморих, без да се обръщам.
Мъжът изсумтя — изглежда, поведението ми му хареса.
— Аз съм Агард. Агард Тараи.
— Ник Ример — отговорих аз.
Той почака още минута, преди да попита:
— Е, какво, ще тръгваме ли?
— Струва ми се, че цял живот слушам все „ще тръгваме ли“. Почакай малко.
Обух се, размърдах пръстите на краката си. Леко ме наболяваха, но бяха запазили чувствителността си.
— Измръзна ли?
— Не.
Изправих се и огледах Агард. Той беше толкова грозноват, че предизвикваше симпатия.
— А ако не бях видял сградите, Агард Тараи?
— Гъвкавите приятели щяха да те спасят.
— И от тях ли има тук?
— Тук е точно като за тях. — Агард се усмихна, оголвайки редките си жълти зъби. — Тук условията са почти като на Външната планета, само дето снегът е повече. Но това им харесва.
Огледах още веднъж преддверието, този път по-внимателно и спокойно. По протежение на стената, на груба дървена стойка, бяха закрепени десет лопати. Най-обикновени, като във времената на крепостната ера. Половината от тях изглежда се използваха редовно, с полирани дръжки и блестящи наточени остриета.
— Аз единайсетият ли съм? — попитах.
Агард проследи погледа ми и кимна.
— Умник… Да, имаме голям недостиг на хора. Никого не изпращат в „Свеж вятър“.
Тръгнах към вътрешната врата — тя поне беше полуотворена.
— Дръж се! — подхвърли подире ми Агард.
Изглежда това беше искрен съвет…
Подсъзнателно очаквах нещо, напомнящо интерната или моето общежитие. Коридори, стълби, стаи…
Но пред мен се виждаше едно-единствено помещение. Дървени стени, зацапани и изписани с разни надписи. Прозорците — в режим на пълна непрозрачност. На тавана светеха най-много половината от лампите, около един от блещукащите плафони се виждаше влажно петно. Какво, да не би покривът да тече?
Обстановката се оказа подходяща за интериора. Покрай стените имаше няколко нагревателя. Редица метални кревати на два етажа, голяма олющена маса, а около нея — десетина столове и едно кресло. В креслото седеше младеж, малко по-възрастен от мен. С бледо лице и дълги светли коси, в някакво пищно яркорозово екипче. Изглеждаше като случаен пришълец тук. Когато ме видя, младежът стисна плътно устните си, но все пак махна с ръка, канейки ме да вляза.
Столовете вече бяха заети. Плъзнах поглед по лицата, отбелязвайки, че повечето обитатели на санаториума са млади. Освен Агард, който ме последва бавно от преддверието, имаше само още един възрастен човек. Силен, висок, с умно лице. Облечен с тънък прилепнал екип от сребриста тъкан, под който се открояваха релефно мускулите му. Седеше някак встрани… преднамерено встрани.
Приближих се към тях. Тъй като нямаше свободни столове, забавих крачка, но всички мълчаха. Тогава приседнах на края на масата, отмествайки встрани металната чаша, пълна с гореща, пареща течност.
— Отракан, а? — каза светлокосият младеж с леко осъдителен тон. — Как се казваш?
— Ник Ример — отговорих аз.
Младежът отпи от чашата си, усмихна се блажено. В стаята се носеше лек мирис на алкохол. Удивително, не беше ли забранен в санаториума?
— Замръзна ли?
— Малко.
— Сгрей се.
Той ми подаде чашата си. Поколебах се за секунда, но никой не бързаше да ми я подаде, а не ми се ставаше.
Взех си чиста чаша от пластмасовия поднос и я напълних с черпака от голямата тенджера. Отпих.
Течността беше гореща и сладка, с доста голям процент алкохол. По тялото ми се плъзна топлина.
Младежът продължаваше да стои с протегната чаша. Сви рамене и я допи сам.
— И защо си в санаториума, Ник?
— Пресякох неправилно улицата.
— Ник, всички тук сме свои хора — произнесе с упрек младежът. — Хайде, разказвай.
— Предполагам, че знаете. Шамаросах наставника си.
— Така ли? — учуди се престорено младежът. — Това не е хубаво…
Разиграваше се някакъв фарс. Всички освен този блед миловиден тип мълчаха, някои ме разглеждаха, други извръщаха поглед. Възрастният здравеняк гледаше пръстите си, изучавайки ги с любопитството на току-що прогледнал слепец.