— Говори — казах аз.
— Пациентите от шеста барака на санаториума „Свеж вятър“ очакват разпорежданията ви. Вече изминаха двайсет минути, Ник Ример.
Той беше на около петдесет земни години. Тук годините са други, но продължителността на живота е малко по-голяма…
Погледнах към хората, застинали до леглата си. Бледият младеж хлипаше, потривайки главата си. Клей лежеше, лявата му ръка беше разголена и омотана с прозрачна тъкан. А той е по-млад от Тараи, на около четирийсет — четирийсет и пет е…
— Какво му е? — попитах.
— Счупване и изкълчване на рамото. Утре на Клей ще му бъде трудно да работи.
— Нека почива — прошепнах.
Агард ме погледна с безмълвно смайване. Запристъпва от крак на крак.
— А останалите?
— Всички да лягат да спят — наредих аз. — Сутрин на човек му идват по-правилни мисли, отколкото вечер.
По дяволите! Виж ти как се изопачи поговорката, че утрото е по-мъдро от вечерта, като премина през ситото на езика им!
Затова пък придоби някаква непривична дълбокомисленост. И формата на заповед — без да откъсват погледи от мен, хората започнаха да си лягат.
— Добре, Ник Ример.
— Казвай ми Ник — помолих го аз.
Агард се вгледа изпитателно в лицето ми.
— Ако това не те дразни — добавих аз.
— Не, защо… Ник.
— Остана ли още пиене? — попитах.
— Да.
— Има ли тук по-усамотено място? Трябва да поговорим.
Агард кимна мълчаливо. Приближи се към масата, напълни две чаши, подаде ми едната. Тръгнах след него. По леглата премина лек шепот.
Тараи отвори с нищо незабележима врата в стената. Спря, правейки ми път.
Учтивост или капан?
Влязох.
Приятна стаичка.
Мек килим върху целия под. Екран на стената, наистина, без терминал. Масичка, широк диван, две кресла. Шкафче, при това с вратички, а не открито, както е обикновено. Огледален таван.
Доколкото бях успял да се запозная с бита на геометрите, това беше почти върхът на допустимия разкош. Даже направо каприз.
— Какво е това? — попитах. Тараи влезе, внимателно затвори вратата и остави чашите на масата.
— Стая за психологическо разтоварване.
— И кой се е разтоварвал тук?
— Клей Гартер и неговият любимец.
Кимнах. Ако Тараи е очаквал, че ще съм шокиран, е сгрешил. Само Ник Ример, все още живеещ някъде в душата ми, се отдръпна гнусливо.
— Да не вземат да решат, че си любимецът на новия главатар?
Агард се засмя тихо, поглаждайки уродливата си плешивина.
— Не, Ник, ти не изглеждаш толкова болен…
— Какво ти е на главата?
— Целунах се с един от гъвкавите — усмихна се мрачно Агард. — Бях глупак, когато попаднах тук… преди десет години.
Потрепнах. Десет техни години са почти двайсет земни!
— И защо попадна тук?
— За неправилно пресичане на улицата… — отговори Агард с ирония. Седна в едно от креслата, взе чашата си. — Благодаря ти за пердаха, който хвърли на Клей. Този боклук отдавна се нуждаеше от урок.
— Изглежда, всички наставници са боклуци — изрекох мрачно аз. Взех чашата си, помирисах. Горещ долнопробен концентриран алкохол. Господи, дори гадостта, която пихме с шофьора Коля след приземяването ми на шосето беше по-хубава от това!
— Хайде, хайде! — поклати глава Агард. — Вярвам, че си ударил заслужено наставника си. Но Клей дори самите наставници са го пратили тук без съжаление. Така че… напразно обвиняваш всички, момче.
Седнах на дивана. Отпих от горещия алкохол-менте. Виж ти, на вкус е доста по-хубаво, отколкото на мирис. Очевидно тялото ми се нуждаеше от разтърсване…
В приетата течност се съдържат фюзелови масла, алдехиди, метилов и етилов спирт. Да осъществя ли обезвреждане?
На всичко освен на етиловия спирт — наредих аз на куалкуа. Не дай си Боже симбионтите да получат право да живеят на земята. Човек ще може да се напива безопасно с всякакви ментета.
— И все пак защо си тук? — попитах.
— Аз съм историк. По-точно бях историк… — Агард отпи от чашата си. — Чувал ли си, че историята е най-важната от науките?
— Не помня. Но ти вярвам.
Агард отпи отново от ментето. Тежко ще му бъде утре…
— Та тя е най-важната, защото е опасна. — Той се усмихна горчиво. — Понякога… понякога е опасно да се ровиш прекалено надълбоко в нея. Още повече — да говориш за онова, което си изровил.
Чаках, но той нямаше намерение да уточнява. Усмихваше се, гледайки в пространството, сякаш и сега все още получаваше удоволствия от знанията, докарали го в „Свеж вятър“.
— Добре. Ако решиш, ще разкажеш — казах аз.
— Какъв си ти, Ник?
— Регресор. Пилот от Далечното разузнаване.