— Да, разбира се. Благодаря.
Когато излязох от колата, веднага видях Альошка. Момчето стоеше на портата на вилата си, леко нацупено и недоволно.
— Здрасти! — помахах му и Альошка бавно тръгна през улицата. Спря се, пропусна минаваща кола. Когато се приближи, каза неохотно:
— Здравейте.
— Мен ли чакаш?
— И още как…
— Да вървим, камъните ти те чакат.
И защо дядо реши, че съм интересен на децата? По-скоро ми се качват на главата…
— Звънях ви през деня. — Альошка леко се оживи. — Дядо ви каза, че сте излязъл, ще се върнете за малко и пак ще тръгнете… за дълго.
— Така е — признах си аз. — Но ще ми се намерят пет минути свободно време.
Тиран го нямаше в градината, и слава Богу. Винаги ми се е струвало, че няма да се нахвърли на дете, но нямах намерение да проверявам. Пуснах детето в къщата и казах:
— Сега ще дойда, събувай се…
И побързах да надникна в стаята си. Влечугоидът го нямаше.
— Влизай — казах аз, ровейки в куфарчето си. Альошка влезе с известна плахост. Погледна оценяващо компютъра ми, и с много по-голям интерес — тежкия меч, закачен над леглото ми. Попита:
— Извънземен ли е?
— Не, защо? Еспадон, британски.
— Истински ли е?
— Не, копие — признах си аз.
— А… — Альошка изгуби интерес към меча. — А истинското ви оръжие… ах!
Ефектът беше добър. В последно време на космодрумите се бяха научили как да правят дребен бизнес със сувенири. Кутията от прозрачна пластмаса беше разделена на две отделения и във всяко от тях лежеше разноцветен камък. Освен това в кутията беше мушнат и солиден на вид документ, гарантиращ, че камъните наистина са част от планетата Сириус-8, или иначе казано — Хикси-43.
— Истински ли са? — попита тихо Альошка.
— Нали виждаш, там има сертификат — отговорих уклончиво аз.
— Ха, сертификат… — изрече презрително момчето. В мен се появиха някакви смътни подозрения за бизнеса, с който се занимаваше баща му. — Да се подправи сертификат е фасулска работа.
— Купих тези камъни на Сириус — уточних аз.
Очевидно честната ми дума го задоволяваше напълно. Альошка кимна, претегляйки кутията в дланта си.
— Благодаря, чичо Петя. Сега имам такава колекция…
— Радвам се за теб. — Въздъхнах и седнах на леглото. Заслушах се — като че ли никой не слизаше отгоре. Навярно дядо и влечугоидът бяха в течение, че не съм влязъл сам.
— Ще бягам — реши великодушно Альошка. — Вие трябва да се приготвяте… А закъде ще летите сега?
— Не знам.
— А…
— Ще донеса — обещах аз. — Ще ти донеса нов камък. Ако там има камъни…
Альоша кимна и тръгна към вратата, стиснал скъпоценната си кутия. Но изведнъж се спря.
— Чичо Петя, имате ли някакви неприятности?
— Защо реши така?
— Ами… така ми се струва.
Въздъхнах.
— Слушай, Альошка… налагало ли ти се е да правиш нещо, което не ти се прави? Което ти изглежда съвсем неправилно?
Момчето кимна.
— Е… и на мен сега ми се налага — обясних аз.
— Но вие сте възрастен! — каза Альоша с учудване.
Аз неволно се засмях.
— Това не помага, повярвай ми. Да вървим, ще те изпратя до портата.
Тиран все така го нямаше в градината. А не се чуваше и в къщата… Леко се разтревожих, но все пак първо изпратих хлапето до портичката, а едва след това обиколих градината. Нямаше никого.
А в антрето вече ме чакаха Маша и Карел. Влечугоидът се беше качил на перилото и изглеждаше невъзмутим, както винаги. Девойката стоеше с пистолета-парализатор в ръка. Най-смешното беше, че и това вече не ме учудваше.
— Какво е това момче? — попита рязко Маша.
— Не „какво“, а „кое“ — казах аз, заобикаляйки я. — Съсед. Понякога му нося сувенири.
Маша ме хвана за ръката. Изсъска:
— Да не си полудял, Пьотър? Намерил време да си играе игрички! А ако момчето беше видяло Карел?
— Щеше да стреляш в него, така ли?
Маша премълча.
— А после изчислителят щеше да изчисти паметта му?
— Не е твоя работа. — Девойката продължаваше да ме държи. И насочи пистолета към мен. — Ти рискува всичко! Андрей Валентинович…
Нещо в мен потрепна и се счупи. Хванах китката й и я извих, принуждавайки я да пусне пистолета. Карел започна да отстъпва нагоре по перилото — безмълвно, без да откъсва поглед от нас.
Няколко секунди Маша се опитваше да се бори, после се предаде.
— Моя работа е — казах аз, стиснал китката й. — Това е моят дом. Момчето ми е приятел. Андрей Валентинович ми е дядо.
— Ти пречиш… — каза Маша. Сподавено, сякаш я държах за гърлото, а не за ръката. — Проваляш всичко…
— Искаш ли да проваля всичко окончателно? — усмихнах се аз. — Да настоявам ти да останеш на Земята?