Ръцете й омекнаха.
— Извинявай. — Маша изрече това прекалено бързо. — Притесних се за успеха на…
Пуснах я и се качих на втория етаж. Карел ме проследи с блещукащите си очи. Маша стоеше и разтриваше китката си.
Но какво става? Моят дом вече не е мой дом. Играем си на конспирации. Нея трябва да я изпратят на психоаналитик, а не в космоса!
Не знам дали дядо беше чул нашите пререкания, вратата му беше полуотворена. Навярно да. Но не каза нищо.
Великият шовинист седеше направо на пода и прелистваше фотоалбуми. Дебелите семейни албуми, от тези, които докарват до ужас горките гости. Дядо — малък, дядо — в института, дядо на стаж в Щатите, дядо и баба… Дядо с татко. Дядо в армията. Татко и мама… и аз в проект… Аз, гол върху пелените…
Защо се е хванал за старите снимки?
При появата ми той затвори рязко албума.
— Всичко ли мина нормално?
— Да. В екипажа на „Влъхва“ съм, стартът е вдругиден… Виждал ли си кучето?
— Да. Маша го отведе в един кучкарник.
— Какво? — изкрещях аз.
— Маша. Отведе. Кучето. В кучкарник.
Дядо се изправи с пъшкане.
— Петя, къщата ще бъде празна. След денонощие ще я разбият и ще започнат да се ровят в документите. Не искам да застрелят кучето, докато защитава вехториите ни. Маша плати престоя му в кучкарника за две години. Ще си го вземем, когато се върнем. Надявам се.
Както винаги, дядо беше прав. Обаче…
— Защо не ми каза? Щях да се простя с него!
— Петя, не бива да оставяш късчета от душата си след себе си. Не ни трябват излишни прощавания.
— Не са излишни… — Започна да ми щипе в очите. Ами да. Не оставяй нищо след себе си… Но така или иначе, ще оставя — Земята, Русия, къщата… хитрото хлапе Альошка, за когото аз съм само източник на сувенири. Досега не съм си тръгвал, осъзнавайки толкова ясно, че може и да не се върна. Дори преди първия тренировъчен полет в космоса не ме беше страх толкова, колкото сега…
— Пьотър, на кучето там ще му бъде добре. Мислиш ли, че на мен не ми е мъчно?
Кимнах с усилие.
— Ще обискират къщата — продължи дядо. — Вече изгорих всичките си хартиени документи и изтрих информацията в компютъра. Почисти и ти компютъра си… ако там имаш нещо лично, форматирай дисковете, и за по-сигурно — няколко пъти.
Лаптопът му наистина беше включен, но екранът си оставаше тъмен, с изключение на два-три реда от БИОС-а. А в камината имаше твърде много лека бяла пепел.
— Добре, дядо.
— И вземи тези албуми — въздъхна дядо. — Изнеси ги в градината. Изгори ги. Не искам да е в стаята — прекалено много смърди.
Той сериозно ли говореше?
— Не искам чужди ръце да докосват лицата ни — каза дядо. — Прости на стареца. Лентите се пазят някъде, после ще ги направим наново… ако се върнем.
— Дядо…
— Петя, моля те.
Колебаех се.
— Или аз сам да ги мъкна на двора? — развика се той с тънък глас. — А? Сам ли да ги нося?
… Излязох от къщата, притиснал албумите към гърдите си. Маша вече я нямаше долу, нито пък влечугоида. Отнесох албумите в далечния ъгъл на градината, където като малък си палех огън и всяко лято си строях колиба. Хвърлих ги върху увяхналата трева.
В това имаше нещо чудовищно, противоестествено. Хората не е трябвало да измислят фотографията, знаейки, че понякога ще им се налага да изгарят. От разтворените страници ме гледаха лица — дядо, родителите ми, аз самият… Ето го дядо, още не стар, на някакъв конгрес. А ето го… виж ти… с Данилов! Съвсем млад, но някакъв свит, неловко му е, отклонил поглед от обектива. Не обичам да гледам стари снимки, а би трябвало.
Извадих от джоба си кибрита, който дядо ми беше връчил тържествено, и в този момент погледът ми попадна на снимката на родителите ми. С мен в ръце. Умалено копие на същата тази снимка, която висеше в кабинета на дядо.
Не!
Наведох се, разкъсах найлоновия лист и измъкнах снимката. Тя ще полети с мен. И без това има достатъчно храна за огъня.
Оказа се, че под снимката има сгънат на четири, пожълтял от времето лист хартия. Измъкнах го, разгънах го внимателно — и сърцето ми се сви.
Беше изрезка от вестник. Статия със заглавие: „Президентът изказва съболезнованията си“… от борда на „Боинг“. На черно-бялата снимка имаше някаква желязна грамада и овална яма, заобиколена от изпопадали дървета.
Правилно е постъпил дядо, че не ми е показал този вестник. Отместих поглед. Преглътнах заседналата в гърлото ми буца от болка и вина. Прибрах листа заедно със снимката в джоба си.
Албумите горяха трудно. Разбира се, заради найлона. Наложи се да отида до гаража и да излея върху тях бензин. Поседях край огъня, греейки премръзналите си ръце, но от дима ми лютеше прекалено много на очите.