— Да долетите успешно! — пожела той.
По малко по-различен начин от Альошка.
— Ще се постарая — обещах аз. Показах пропуска си на входа и влязох без никакви проблеми.
В малкото фоайе беше шумно и задимено. Центърът на вниманието беше Данилов. Той се беше разположил на диванчето, а около него имаше няколко непознати за мен летци и тълпа служителки, вече с шлифери и костюмчета, очевидно от предишната смяна, останали след работа, за да чуят разказите на всеобщия любимец. Почти всички пушеха, пилотите и Данилов пиеха бира.
— И ето че прашният се приближава — продължаваше Данилов разказа си — и започва да ми се увива в краката. На мен ми става интересно — за какво ми оказва тази чест? Подритвам го с крак…
Тези, които имаха представа, повече или по-малко, как изглежда един прашен, се закикотиха.
— Той се свива на кълбо около стъпалото ми! Край, викам си, мога да се простя с крака си…
В този момент Данилов ме забеляза и прекъсна разказа.
— Петя! Хайде да тръгваме!
— До излитането има още двайсет минути — изрече умолително една от девойките. — Александър Олегович, значи какво…
— Мръсотия! — произнесе тържествено Данилов. — Мръсотия по обувките! Нали си спомняте за канавуто? Прашният усетил необичайния минерален състав и пощуря. Ново находище!
Стените се разтресоха от смеха.
А Данилов не е просто шегобиец. Всички го обичат за това, че в неговите разкази извънземните изглеждат пълни кретени! По-рано в руския фолклор мястото на идиотите се заемаше от американците, немците, французите. А сега — от извънземните. „Попаднали човек, хиксоид и даенло на необитаема планета…“
Интересно, дали това е от влиянието на дядо или той наистина си е такъв?
Впрочем не бива да се забравя и старата версия, че всички вицове за престарели комунистически властелини, после — за новобогаташите, още по-късно — за генералите-министри от хунтата на Шипунов, са съчинявани и разпространявани от служителите в спецслужбите. Ако е невъзможно да накараш народа да заобича негласните владетели на обществото, трябва да ги осмееш. Това ще намали натрупаната човешка омраза, ще я преобразува в ирония. В глупав, безсилен, самодоволен смях. Малките и умни народи, между другото, отдавна са разбрали това и си позволяват да се надсмиват над себе си. А сегашните ни управници, които по своята същност са само наместници на извънземните, трябва да намаляват омразата към чуждопланетните жители.
— Запознайте се, това е Петя. Пьотър Хрумов. Страшилището за китайските селяни! — възкликна междувременно Данилов, прегръщайки ме през рамото. Всички се закикотиха, но той изведнъж стана сериозен. — Това момче е единственият човек в света, способен да приземи космически кораб на шосе. Не се шегувам. Аз не мога да направя това.
Всички ме гледаха.
— Много скоро всички ще говорят за него — продължи Данилов. — Цялата планета! Можете още отсега да взимате автографи.
Побиха ме тръпки от тези думи. А на Маша, с нейната предпазливост, биха й настръхнали косите. Но никой не видя в думите на Данилов нищо подозрително. Стиснах ръцете на пилотите, изслушах комплиментите на девойките и тръгнах по коридора след Данилов. Разбира се, не минахме през регистрацията. Заедно с летците, които щяха да пилотират лайнер за Хабаровск, взехме кола и отидохме до боинга. Качихме се в първа класа. Стюардесите донесоха малка бутилка с френско вино. Данилов, без да губи време, отвори едната и си напълни чашата.
— Хайде, Петя, не се бави!
Сипах си съвсем мъничко. Данилов се чукна с мен и кимна.
— За късмета! Ох, колко ще ни е нужен!
През деня, в Звездния, го бях зърнал само мимоходом. Но тогава той беше съвсем друг човек. Стегнат, сериозен, официален. Поздравихме се, Данилов каза нещо поощрително-ободряващо и аз продължих похода си по бюрократичните коридори.
Сега до мен седеше нервничещ, неспокоен и съответно — излишно приказлив човек. Чак си спомних за онзи млад летец, застинал на снимката с дядо. Сигурно Данилов все още го потискаше онази война, пленът, заплахата от разстрел. Този страх не беше изживян, не беше преодолян, изминалите две десетилетия само го бяха изтласкали някъде надълбоко. Нима дядо не виждаше това?
Нямаше да му е лесно на Александър Олегович, ако нещо се обърка.
Салонът тихичко се пълнеше с хора. Бизнесмени с приятелките си, млади чиновници от държавните учреждения, така и не свикнали да икономисват пари, няколко чужденци. Втората класа също беше препълнена.
— Знаеш ли каква история си припомних? — каза замислено Данилов. — Преди година, два-три часа преди старта на „Великорус“, вторият пилот, Женя Лейкин, се подхлъзна по стълбите и си счупи крака. Беше крайно неизгодно да се отмени старта. Нямаше свободни пилоти. Тогава момчетата излетяха така, само двамата. Прецедент отвсякъде.