— Джамп-навигаторът е по-важна фигура — възразих аз след кратък размисъл.
— Но и курсът е по-спешен. Нали имаш универсален пропуск, Петя? Пилот и джамп-навигатор за свръхмалки кораби, втори пилот или джамп-навигатор за кораби със среден и голям тонаж?
— Да.
— Ще помислим — каза доволно Данилов и отвори втората бутилчица с вино.
Облегнах се назад в креслото. Господи… Но счупеният крак е значително по-малко зло, отколкото да изхвърлиш човек на стартовото място.
Нима съм започнал да измервам злото?
Да го деля на по-малко и по-голямо?
Лайнерът започна да ускорява, аз затворих очи и се отпуснах.
Ако можех да заспя…
Успях.
Стюардесата не ме събуди, но Данилов не се церемони. Когато разнасяха вечерята — или по-скоро закуската — той ме разтърси за рамото:
— Пьотър, стегни се…
Погледнах го с недоумение.
— Изработвай стомашен сок, поглъщай белтъчини и калории… — Александър с подчертана загриженост отвори пред мен кутията със закуската. — Хайде да похапнем.
Ядяхме, разменяхме нищо незначещи фрази, поглеждахме в илюминатора, през който се виждаше само тъмнина и проблясъците на маяка на крилото на лайнера. Бученето на двигателя звучеше слабо и далечно тук, в предния салон.
— Някъде над Новосибирск сме — предположи Данилов. — Бил ли си там?
— Като съвсем малък. Не помня. — Стиснах зъби.
— Извинявай… — Данилов съобрази каква е работата, но прекалено късно. — Прости ми, Пьотър. Съвсем забравих.
— Не си длъжен да помниш къде са се разбили родителите ми.
— По дяволите. — Полковникът изглеждаше наистина смутен. — Колко съм глупав.
— Стига, Саша. Случва се. — Върнах на стюардесата прозрачната кутия, неизпразнена дори до половината. Храната беше прекалено хубава, схватката с пържолата и салатата ме умориха. — Аз дори не ги помня, ако трябва да съм честен.
Станах и тръгнах по коридора. Ето така сигурно са летели и родителите ми… спокойно и безгрижно. Навярно коридорите между редиците седалки са били по-тесни, и не във всяко кресло е бил монтиран телевизор и телефон. А останалите неща не са се променили много. Същата дуралуминиева тръба с криле и турбореактивни двигатели. Същите двеста и петдесет-триста метра в секунда. Такива смешни цифри в сравнение със скоростите на откъсване от Земята. Абсолютен покой в сравнение с джампа.
Но тази скорост е била напълно достатъчна, когато на височина десет хиляди метра се е повредило дясното крило на „тушката“…
За какво ли са мислели моите непознати млади родители в тази последна минута, когато самолетът е загубил управление и се е запреобръщал към земята? Може би за мен. За това колко правилно са постъпили, че не са ме взели със себе си.
Дръпнах вратата на тоалетната, но беше заето. Облегнах се на облицованата с изкуствена тъкан стена. Мушнах ръка в джоба си, извадих снимката и изрезката от вестник отпреди 20 години.
Не ми се искаше да гледам родителите си в лицата. Това би било нечестно. Още повече — тук и сега. Гледах себе си, малък и капризен, опитващ се да си измъкна ръчичката от дланта на баща ми. Та то не е виновно, това момченце, което съм бил аз…
Разгънах крехката хартия. „Президентът изказва съболезнованията си…“
Защо взех тази изрезка? Какво исках да намеря в редовете на официалното съболезнование? Та нали никога не съм се опитвал да науча подробности за тази катастрофа? И правилно съм постъпвал, предполагам.
„Представителят на «Руски авиолинии» категорично отхвърли версията за кавказка или кримска следа, но отбеляза… Вече е намерена една от «черните кутии» и информацията се разшифрова… Повече от сто загинали, включително дванайсет деца…“
Дъра-дъра — два чадъра… Знам какво е това съчувствие — отстрани. Здраво примесено с любопитство, облекчение и праведен гняв… насочен към нисшия персонал. В дадения случай — към механиците, пуснали в полет древния лайнер.
„В Новосибирск пристигат роднините на жертвите на самолетната катастрофа. Един от първите дошли е известният политолог и публицист Андрей Хрумов, загубил в катастрофата цялото си семейство — сина, снахата и двугодишния си внук. Нашият кореспондент се опита да вземе интервю…“
Дъра-дъра — два чадъра…
Затворих очи.
„Нашият кореспондент“, ти грешиш. Дядо не може да е загубил мен. Ето ме. Стоя в металната цигара, носеща се над изоставения обелиск в сибирската тайга. Аз съм жив!