— Може би си струва да отидем при силните и да им се закълнем във вярност? — изрече замислено Данилов.
— По-добре да отидем при аларите — каза дядо. — Докато не видя с очите си всичко това, което ни показа изчислителят…
— Не съм ви излъгал. Ще се убедите.
Както и можеше да се очаква, той беше станал значително по-уверен в себе си, след като се озова извън Земята.
— Колко далече е флотът на аларите? — попита дядо.
— Сто трийсет и три светлини години.
— Дванайсет джампа? — възкликна Данилов.
— Единайсет, ако изчисля всичко както трябва.
— Можем да претендираме за книгата на рекордите на Гинес — каза Данилов без особен ентусиазъм. — Още никой не е ходил толкова далече от Земята… Ако дадем час за реанимация на „Влъхва“ след всеки скок… и ако не спим, сме там след половин денонощие. Изчислявай курса, Карел.
Влечугоидът доплува до навигационния пулт. Да си бяха сменили местата с дядо…
Все пак ни бяха необходими не единайсет джампа, а тринайсет. По-скоро не заради грешка на изчислителя, а заради несъвършенствата на навигационната система.
След шестия скок направихме почивка, за да похапнем. Изглежда, дядо и Маша изпитваха огромно удоволствие от храненето в безтегловност. И аз самият някога обичах този процес на преследване на реещите се парчета месо и капки сок. Много отдавна…
— А усещанията, които дава джампът, наистина не могат да се предадат с думи! — разсъждаваше дядо. — Колко бледи са всички аналогии! Ягоди със сметана, топла морска вода, дивна музика, творчески екстаз… да, и оргазъм, най-сетне. И пак не е същото!
— Моят навигатор… Ринат… казваше на всички така: „Сякаш две прелестни девойки ти масажират гърба, докато пиеш през сламка студен коктейл, легнал върху софа в източна баня.“
— Той сериозно ли? — изуми се дядо.
— Не, навярно. Но хората някак се замотават и престават да уточняват.
Маша не участваше в обсъжданията. Ядеше безмълвно, поглеждайки дядо, лицето й беше почервеняло и дори бе станало симпатично. Тя май наистина е влюбена в него, по дяволите! Почувствах някаква нелепа безумна ревност. Дали дядо забелязва поведението й? Или, като истински кабинетен учен, не е способен да приложи знанията си, когато засягат лично него?
Изчислителят си призна грешката в курса след деветия джамп. Ние все пак направихме още два скока, но така и не стигнахме до мястото на рандевуто.
— Пропуснали сме целта с двайсет и шест милиарда километра — каза влечугоидът, след като провери координатите няколко пъти. — С най-примитивните свръхсветлинни двигатели бихме изминали това разстояние за денонощие!
— А с джампър — за два часа. — Данилов явно се бе засегнал от нападката срещу любимата му совалка.
— Ако не греша…
За пръв път изчислителят си призна пряко, че и неговите способности си имат граници. Аз тъкмо се реех при един от илюминаторите, любувайки се на звездите. Съвършено чужда шарка на съзвездията. А ако влечугоидът не успее да ни отведе при аларите? Запасите на совалката стигат за седмица, нали екипажът ни е двоен. Толкова е лесно да се заблудиш в тази безкрайна пустота. Прекалено големи са крачките ни. Прекалено близо стига погледът ни…
— Подгответе се за скок — каза изчислителят.
Бутонът на джампъра, както беше редно, се натискаше от командира на кораба. Но властта на Данилов над събитията вече беше пълна илюзия. Бяхме принудени да оставим на Карел всички навигационни изчисления. Нито аз, нито Саша, нито Ринат не бихме извели совалката на място, отдалечено на сто и трийсет светлинни години от Земята…
Когато дойдохме на себе си след дванайсетия скок, останахме дълго време в креслата си. Сякаш някакво нервно изтощение се стовари върху всички едновременно. Изчислителят, държал се толкова добре през цялото пътуване, отново започна да скимти, като първия път. Лежахме, изнемогвайки от тромавостта и тежестта на безтегловните си тела, звездните искри сияеха в илюминатора, стоновете на влечугоида разсичаха тишината, нямахме сили дори да запалим фенерчето.
— Някой ден — прошепна Данилов — ще станем по-умни и силни… и ще измислим нещо по-бавно от джампа, но подходящо за пътуване между звездите. И тогава ще съберем всички совалки и ще ги пратим накрай света… за да може никога вече… никога вече…
Разбирах го. Това удоволствие ни погубва, изстисква всичко, което имаме в душите си, което бихме могли да съхраним за истинската работа. Силните раси ни превръщат без усилия в превозвачи, та нали този труд е толкова непоносимо, толкова чудовищно приятен! По-добре да се гърчехме от болка и ужас, като изчислителите…