— Млъкни, Карел — помоли дядо с немощен глас. — Млъкни! Твоето поведение… е недостойно за толкова развито същество…
Колкото и да е странно, това помогна. Чувството на гордост е универсален порок. Изчислителят утихна.
— Хайде да изчисляваме курса — каза Данилов. — Уморих се. Нека приключим с всичко това.
Ако дори той, с огромния му брой полети, не издържа поредиците от скокове, какво да кажем за дядо и за Маша? Не напразно между първите тренировъчни джампове и началото на редовните полети курсантите провеждат напълно безплатна почивка на най-хубавите курорти на Земята. Нещо трябва да измести еуфорията, да даде опора, психологическа котва, да набие в главата, че в живота има и други радости освен джампа. Навярно и онези девойки, които увисваха по вратовете на обърканите курсисти в Гърция, не бяха случайно там. КОСКОМ, Космическата комисия на ООН, ни осигуряваше райски удоволствия. Мишката-играчка, верният ми талисман, ми беше подарена от девойка в яхта насред Егейско море — това също е бил детайл от хитър план…
Аз и в живота ли съм толкова умен или само след джамп?
Извадих фенерчето и осветих кабината. Казах:
— Момчета, да се вдигаме. Не бива така.
Тринайсетият скок ни доведе до целта.
На екрана на радара проблясваха точки — корабите от червено-виолетовата ескадра на аларите. Може би бяха около сто — като се имат предвид загубите, цялата група. Значи изтребителите не висят в гнездата си на корпусите на крайцерите, а патрулират.
Храбрите мишки бяха изплашени.
— Да започваме да маневрираме? — предложи Данилов. Вероятно го сърбяха ръцете да направи маневрата за сближаване.
— Скоростите ни се разминават с повече от сто километра в секунда — спрях го аз. — Саша, нереално е да ги настигнем с нашите двигатели.
— Те сами ще се приближат — прекъсна ни изчислителят. — Вече спират.
Да, изглежда, аларите бяха започнали да маневрират още при появата ни в пространството преди петнайсет минути. Докато привеждахме кораба в ред, те изравниха относителните ни скорости и започнаха сближаване. Първи се приближиха изтребителите.
Навярно защото използваха четвъртична бройна система, аларите обикновено групираха корабите си по четири. Обкръжи ни една такава четворка — не знам дали почетен ескорт или стража.
— Нуждая се от връзка… — Изчислителят се вкопчи в пулта. Данилов бързо настрои приемника на стандартната честота на Конклава, използвана от корабите на различни раси за близка връзка. Но това беше необходимо по-скоро на нас, отколкото на влечугоида. Той пренебрегна микрофона. От високоговорителите се чуваше шумолящата, плавна реч на аларите. Така шепнат листата, когато падат на земята в спокойно есенно време. Ответно шумолене — и гласовете на пилотите млъкнаха. Явно вече говореше влечугоидът.
— По-лесно ли ти е да установиш електронна връзка? — попита дядо.
— Не мога да произнеса тези звуци сам — отговори изчислителят, без да прекъсва „разговора“ с аларите. — Гърлото ми беше модифицирано, за да мога да общувам с хората. За гласовата комуникация с аларите използвам устройство за превод.
Изтребителите кръжаха около нас. Надникнах в екрана на радара и доплувах до илюминатора. Дядо и Маша бяха направили това отдавна.
Едно от корабчетата се плъзна на двайсетина метра от нас. Матовосивата обвивка изглеждаше като нещо меко и живо, сякаш бе кожа на невиждан космически звяр. Няколко прозрачни амбразури и плоската пластина на двигателя се плъзгаха по обвивката, сменяйки постоянно местоположението си.
В мига, в който изтребителят преминаваше съвсем наблизо, ми се стори, че кълбото леко се сплеска, придобивайки за миг формата на бобено зърно.
— Карел! Корабите им способни ли са да се трансформират? — възкликнах.
— Колко малко знаете… — въздъхна изчислителят. — Да, разбира се. Корабите на аларите използват технологията „жив метал“, предоставена им от даенло. Много е удобно при сражения. Но разходът на енергия е прекомерен.
Изтребителите танцуваха около совалката, докато не се приближиха крайцерите. От време на време към нас се насочваха конуси от бяла светлина, карайки ни да замижим. После от пустотата се появиха три диска, ориентирани с ребрата си към нас. А флагманът, който идваше подир тях, се движеше с плоскостта към нас — като гигантска чиния. Наистина беше продупчен… но ремонтните дейности бяха в ход и той вече не изглеждаше толкова ужасяващо, колкото в показания от изчислителя клип.
Размерите на флагмана бяха достатъчно големи, за да се възползва от това умореният от безтегловността мозък. Нещо във възприятията се преобърна — и вече не флагманът идваше към нас, а ние падахме към металната равнина, залята с разноцветни светлинки, настръхнала със своите кули и антени. Падахме все по-бързо…