Аларите минаваха и ни разглеждаха.
Данилов спусна аварийния трап — лека стълбичка. Аз слязох пръв, после — Маша, после заедно подхванахме дядо. Влечугоидът просто скочи. Данилов слезе последен от кораба.
Мишките чакаха.
— Приветствам командващия на флота — каза тържествено изчислителят. — Аз дойдох. Човекът Хрумов и неговите приятели дойдоха с мен. Хората са на наша страна!
Сякаш това не бе станало ясно веднага, щом аларите са видели совалката!
Командващият тръгна към нас, бавно ни обиколи. Дядо разглеждаше аларите без излишно притеснение, аз последвах примера му. Данилов гледаше право напред, сякаш не виждаше огромната черна мишка. Маша изучаваше тавана с каменно лице.
Та нея я е страх от мишки! — осъзнах аз неочаквано. Не можах да се сдържа и се закикотих. В тишината смехът ми прозвуча неочаквано силно. Като предизвикателство.
Черната мишка застина пред мен. А аз продължавах да се смея и я разглеждах. Предни лапи, по-дълги от задните, къса пухкава опашка, плъзгаща се по пода, полуотворена уста, пълна с остри зъби… Не ме е страх от теб, гризачо в златиста туника! Ти си просто смешен. Даже с нещо си симпатичен, но си смешен.
— Пьотър… — каза аларът. — Ти си Пьотър.
Гласът му беше красив. Силен, дълбок, съвсем различен от обичайното приглушено шумолене. Само че не идваше от устата му! Под острата муцунка на алара, почти неразличима на фона на черната козина, потрепваше малка торбичка, с размерите на два юмрука.
Това беше куалкуа!
Симбионт-преводач!
— Да, аз съм Пьотър Хрумов — отговорих.
Значи изчислителят от самото начало е смятал да доведе не само дядо, но и мен.
— Вашето присъствие също е ценно — съобщи аларът на Данилов и Маша. Небрежно, без особен пиетет. — Но твоето е незаменимо.
— Защо?
— Подай ръка.
Не се колебах. Протегнах дясната си ръка към алара. Всички гледаха в пълната тишина как черната мишка подушва дланта ми. После вдига глава нагоре…
Черната торбичка на шията му леко завибрира и се разпадна на две части. Едната остана на алара, а другата увисна на пръстите ми като парче желе.
— Пьотър! — извика дядо. Но аз не дръпнах ръката си, не изхвърлих куалкуа. Стоях и чаках.
Просто не разбирах какво става!
Лепливата черна маса запълзя нагоре по ръката ми. Не по ръкава, а сякаш се раздели на две: отчасти си оставаше отгоре, а отчасти — върху кожата.
— Не се бой… не се бой… — шепнеше меко симбионтът. — Бъдещ гостоприемнико…
Той започна да променя цвета си — от черен към розов, телесен!
Едва в този момент размахах ръка, нервите ми не издържаха. Но вече беше невъзможно да се отлепи куалкуа. Миг — и започна да се смалява. Сякаш се просмукваше през тъканта на куртката. Кожата в горната част на ръката ме заболя.
Нададох вик, свалих куртката и разкъсах ръкава на ризата. Куалкуа го нямаше.
Затова пък ръката ми се беше удебелила. Бе станала по-мускулеста.
— Махай се, гадино! — извиках аз. Измъкнах с лявата ръка подарения ми нож и замахнах над кожата си.
Не бива, не бива… — дочух шепот в ума си. — Пьотър, не бива…
— Не бива — каза иззад гърба ми дядо. — Петя, като че ли разбирам какъв е замисълът им.
— А аз — не! — извиках, готов във всеки момент да разпоря собствената си плът, така предателски поддала се на извънземното. Дори болка нямаше!
— Ще ти бъдат дадени всички обяснения — изрече с упрек аларът.
Преди някой да успее да реагира, аз повалих командващия флота на пода. Ножът ми застина до гърлото му.
— Накарай тази твар да се махне от тялото ми! — изкрещях. Огледах се. Аларите нервно пристъпваха от крак на крак, но явно им бяха дадени инструкции да не се приближават. — Или с теб е свършено, гадино!
— Не се бой — произнесе симбионтът на алара. — Възможно е, в края на краищата, и да ме убиеш. Или аз теб. Но това ще стане малко по-късно. Малко по-късно. Сега си скъп гост. Ти си надеждата на Галактиката.
— Нека куалкуа излезе!
Нещо потече по тялото ми, оставяйки влажна следа. Като огромен гол охлюв. Разтърсих крака си и от панталоните изпадна къс безформена плът с цвета на кожата ми.
— Това беше само проверка — каза командващият. — Важно беше да се убедим, че куалкуа са съвместими с човешкия организъм. Това е абсолютно необходимо за нашия план.
Огледах се в търсене на подкрепа, но всички стояха безмълвно. Маша се мръщеше гнусливо, гледайки куалкуа, Данилов беше извърнал поглед, дядо протягаше ръка успокоително…
— Пьотър, длъжни сме да ги изслушаме…
— Няма да позволя на тази твар да влиза в тялото ми! — закрещях аз. — Каквото и да изисква вашият план.