— Струва ми се, че те са прави — каза дядо. — Петя, успокой се…
И в този момент нещо се пречупи в мен…
Нима той разбираше какво е чужда твар да се вмъкне в тялото ти! Говореща, пълзяща, разумна твар!
Нима това го интересуваше?
— Аз все пак съм само инструмент за теб! — изкрещях. — Инструмент!
Част трета
ГЕОМЕТРИТЕ
Глава 1
Това е таван.
Отгоре е, значи е таван. Неравен, сиво-кафяв, необичаен… чужд.
Обърнах глава.
Тесен отсек. Всичко е неравно, наръбено, гофрирано. Подът, стените, таванът. Изглежда, и креватът, на който лежа, е на хълмове. Осветлението идва от мътни обли тела, разхвърляни в безпорядък по стените, светлината е оранжева, неприятна.
Къде съм?
И, най-важното — кой съм аз?
В главата ми има само пустота. В тялото — отпуснатост. Трябва да стана…
Нещо не ме пускаше. Надигнах глава и видях широка лента от плътна тъкан, препасваща тялото ми от коленете до гърдите, притискаща ме към леглото. Между другото, леглото наистина беше неравно, то бе по-скоро част от пода, издигната малко по-високо.
Как съм попаднал тук?
И кой съм аз?
Нищо не помня…
Обзе ме страх. Виждах отсека, в който лежа, и всичко, на което попадаше погледът ми, придобиваше имена. Стени, под, таван, легло, светлина, лента… Не бяха и чак толкова много. Няколко понятия, те се търкаляха в празния ми череп, сякаш… сякаш? Нещо в нещо друго… но не помня какво и къде.
В малък свят се бях озовал — можеше да се измери със стъпки. Шест на шест стъпки, може би. Опрях крака в леглото, опитвайки се да се измъкна от лентата. Но тя моментално се напрегна и ме притисна още по-силно. Съпротивлявах се безмълвно, и дори ми се удаде да изпълзя малко, но после лентата ме притисна толкова силно, че ми спря дъха. Застинах, поемайки си жадно въздух. След малко лентата се отпусна.
Така значи. Затвор.
Какво е това затвор? Място за изолиране от околния свят. Значи този свят го има. Значи не е ограничен само до сивите стени.
И това вече е успех. Нещо изпълзява, измъква се от паметта ми. Плахо, неуверено, но все пак там. Стените, подът, таванът, леглото, оранжевата светлина — това е затвор. Освен него ме има и мен. Ръце, крака, празна глава… Има ги и движенията — да станеш, да изпълзиш, да вървиш. Има ги още и числата. Едно, две, три, четири, пет, шест…
И всичко това може да се каже. На глас. Високо.
— Кой съм аз? — попитах тавана. Пресъхналите ми устни се движеха с усилие, звукът едва се чуваше, но този опит ме обогати с множество нови понятия. Устни, език, гърло, дишане, въздух, звук.
Само да можех да се измъкна оттук! Да видя още нещо! И ще си спомня, непременно ще си спомня всичко. Кой съм и как съм попаднал тук.
Шумолене — и аз обърнах глава. В стената се отвори люк. Люк е онова, през което се влиза. Малък беше — би ми се наложило да се наведа, за да премина през него.
От люка в килията влезе същество. Четирикрако, безръко, с дълга остра муцуна, с опашка. На гърлото му имаше люлееща се буца, наподобяваща болестен израстък. Обликът му беше отблъскващ и кой знае защо — тревожещ. С това същество беше свързано нещо много неприятно… Не, с тези същества. Те са много, знам. Не помня, но знам.
Нима и аз…
Надигнах рязко глава и погледнах собственото си тяло. Не, доколкото мога да съдя, то е съвсем друго. И обикновено не се движа на четири крака.
— Как е самочувствието? — попита съществото.
Гласът му беше като музика. Просто защото беше нещо, различно от тишината.
— Напрегнат и объркан съм — казах аз. — Кой си ти?
— Алар. Това не е лично име, а наименование на расата.
Речта му, изглежда, излизаше не от устата, а от израстъка на шията. Навярно нещо подобно на гласова тръба-резонатор.
— Защо съм лишен от възможността да се движа?
— Ти си агресивен — отговори аларът. — Нанесе ни големи разрушения.
Разрушения?
Огъня… да, помня огъня. В тъмнината, там, където не е имало и не може да има огън, избухва пламък. Отломки, носещи се към мен, аз се изплъзвам, летя…
Значи умея да летя?
… Летя през тъмнината и студа, но прекалено много сили са отишли за разрушението, за пламъка, изгарящ метала, нещо ме тегли назад…
— Кой съм аз?
Аларът щракна с челюсти:
— Не се преструвай! Ти знаеш кой си! Ние трябва да ти зададем този въпрос!
— А вие не знаете ли кой съм? — уточних аз глупаво.
Съществото отстъпи крачка назад. Вирна муцуна към тавана.
— Неприятност… — прошепна то.
— Освободете ме — помолих аз. — Моля ви. Ще съм ви крайно признателен. Няма да причинявам разрушения.