— Не. Ти си опасен.
— Така ли ще лежа?
— Да.
— Дълго ли?
— Много дълго.
Страхът се събуди в мен.
Не искам!
Нищо няма да си спомня, няма да си върна себе си, докато лежа в малката килия, привързан към леглото, безпомощен и неподвижен.
Отново се замятах, и лентата отново се натегна, сковавайки движенията ми.
— Искам да пия вода… — помолих, когато способността ми да дишам се върна.
— Това е разрешено.
Съществото излезе през люка. Чаках, люкът оставаше отворен, но в него не се виждаше нищо, само къс полутъмен тунел. После аларът се върна.
Оказа се, че той може да ходи и изправен, а в предните си лапи стискаше малък метален съд.
— Това е течна храна. Тя ще утоли глада и жаждата ти.
Отпих жадно от поднесения към устата ми съд. Вкусът беше отвратителен. Солено-сладък, течността бе тъмна и гъста, с някакви буци…
Но ми бяха нужни сили. За да се измъкна, ми бяха нужни сили.
— Благодаря — казах аз, след като допих всичко.
— Ще лежиш неподвижно и ще мислиш — каза аларът. — Когато се наложи да отделиш продуктите от метаболизма си, ще ми кажеш. Когато решиш да разкриеш кой си, ще ми кажеш.
— Не знам кой съм — изрекох отчаяно. — Ако ми се наложи да лежа така, няма да си спомня нищо.
— Ще ти се наложи да чакаш — каза аларът. — Ние вземаме свои мерки. Поканихме експерти. Те ще установят какъв си.
Експерти — това е добре. Експертите винаги се справят. Те са безупречни, защото това е техният дълг, знам. Но аз съм длъжен да разчитам на себе си.
Това е моят дълг!
Колко е неуютно, когато е невъзможно да изпълниш дълга си!
— Ако светлината те дразни, съобщи за това — каза аларът.
— Тя е… оранжева.
— А какъв цвят предпочиташ?
— Бял. Жълт.
— Добре.
Съществото излезе. Наистина, скоро осветлението се смени с бледожълто.
Мисли!
Кой съм аз и какво правя в затвора? Какви са тези алари? Защо са ми толкова неприятни? Какво трябва да направя? В какво се състои моят дълг?
Пустота. Главата ми сякаш е потрошена — нито мисли, нито спомени. Не може да се мисли — за да се строят догадки, трябва да се оперира с понятия. А те са прекалено малко. Стени, под, таван… едно, две, три… Алари, експерти и…
Кой съм аз?
Времето се точеше безкрайно. Веднъж се възползвах от предложението на черното същество и помолих безучастните стени за помощ. Много бързо дойде алар, но не същият, а друг. По-светла козина, различен оттенък на гласа, малко по-големи размери. В предните си лапи стискаше съд от бял метал. Като в болница.
Болница — това е място, където лекуват…
Отново останах сам. Леко отслабената лента отново ме притисна към леглото.
Трябва да има нещо, за което да се хвана. Всеки къс от спомените ми можеше да помогне.
Разрушение?
Тъмнина, огън, полет…
Плен.
Опитах се да се измъкна — плениха ме. Странна съскаща реч, сбирщина от дребни същества… Аларите…
Ето откъде е затворът.
Схватка — търкалям се по пода, облепен от ревящи, драскащи същества. Ноктите се впиват в кожата…
Вдигнах глава и огледах кожата си на местата, които не бяха прикрити от лентата. Аха. Рани. Почти зараснали драскотини и по-дълбоки рани, но покрити с едва видима коричка. Лекували са ме?
Аз съм в плен. Наоколо са не-приятели. Аз се сражавах с тях, но загубих. После са направили нещо с мен — и съм се лишил от памет. Знам, че някъде има мои приятели. Мой свят.
Моят дълг е да се върна.
Измина много време. Храниха ме два пъти, веднъж ме изтриха с влажен парцал, отмятайки части от лентата. Оказа се, че съм абсолютно гол, и почти цялото ми тяло беше покрито с рани.
Нищо.
Попивах всяко ново понятие, всяка чута дума. Редях ги една до друга, търсех корени и връзки. Вода — а случва ли се тя да е по много на едно място? Да. Това е морето. Храната — тя винаги ли е такава? Не, тя е най-различна и приятна на вкус. Аларите — такива ли са съществата, при които трябва да се върна? Не… май не.
Трябва да бъдат такива като мен…
Заспах и вероятно съм спал дълго. Във всеки случай, когато се разнесе звукът на отварящия се люк, се събудих веднага и се чувствах отдъхнал и освежен.
Влезе онзи, първият алар. И не беше сам.
Превити зад него, по тунела вървяха още някакви същества.
Приличаха на мен!
Хора!
Аларът им каза нещо, но аз не разбрах нито дума. Чужда реч. Но засега ми беше достатъчно и това, че виждах свои събратя.
Първият беше висок мъж. На около двайсет и пет, навярно. Със сурово, волево лице. Следващият — пълен побелял старец. Последният — млада жена със събрана на опашка коса.
Колко нови неща!
Възраст и пол. Ние живеем и остаряваме. Променяме се с възрастта. Има мъже, има и жени.