Като камъни, падащи на дъното на пропаст, пълнещи зеещата дупка. Но колко от тези камъни са необходими?
Няма значение. Сега се наслаждавам на самия факт, че съществуват подобни на мен. Колко нови неща ще успея да си спомня сега!
Мъже и жени, старци, възрастни и деца… В паметта ми не изплуваха лица, не се появиха фрази и чувства. Но сега знаех, че ги има.
Аларът продължаваше да говори с новодошлите. Те отговаряха с кратки фрази и ме разглеждаха. А аз им се усмихвах, наслаждавайки се на тази среща. Всички те ми бяха симпатични. И старецът — у мен възникваше неволно чувство на уважение към него. И мъжът — той явно беше опитен, виждал всичко човек, добър приятел, професионалист в работата. И жената — тя беше прекрасна, както може да бъде прекрасна само единствената жена на света…
— Разбираш ли говора им? — попита ме неочаквано аларът.
— Не. — Преглътнах буцата в гърлото си. — Те знаят ли кой съм?
Мъхнатото същество не благоволи да ми отговори.
Затова пък жената се приближи и прекара ръка по челото ми. Протегнах се да поема тази снизходителна ласка с цялото си тяло, и проклетата лента моментално ме задуши.
Изглежда, хората забелязаха това. Всички те заговориха едновременно с алара. Възбудено, протестирайки. Той им се зъбеше мрачно. Но очевидно натискът им беше прекалено енергичен — малкото черно същество издаде няколко съскащи звуци и лентата се плъзна встрани от тялото ми. Изчезна, вмъкна се някъде под леглото. Бях свободен!
Свалих крака на пода, усещайки с наслада опората. Леко ми се зави свят, но не възнамерявах да пропилявам възможността да направя поне няколко крачки.
— Не се отделяй от леглото! — нареди аларът.
Добре, ще се подчинявам…
Разходих се около леглото си. То наистина беше хълмисто, неравно. После седнах на него.
Хората ме гледаха някак странно. Особено жената. Изведнъж тя извърна поглед.
Какво нередно бях направил?
Мъжът свали куртката си и безмълвно ми я подаде. И аз внезапно се досетих, че да се ходи гол е неприлично! По дяволите!
Побързах да хвърля куртката върху коленете си.
— Не мърдай! — нареди аларът. Приближи се към мен, хвана куртката и бързо прерови джобовете с предните си лапи. Оказа се, че там няма нищо, но той провери и подплатата, и шевовете, и едва след това ми върна дрехата. Прикрих голотата си и казах:
— Върнете ми вещите.
— Не.
— Отказвам да общуваме и да отговарям на въпросите ви.
След кратка пауза аларът попита нещо хората. Очевидно те го посъветваха да не ми противоречи.
Вторият алар се появи твърде бързо. Донесе моите шорти от блестяща сребриста тъкан. Жената отново се извърна, аз бързо ги обух и понечих да върна куртката на мъжа, но той поклати глава. Очевидно това означаваше, че мога да я оставя за себе си. Облякох я и закопчах всички копчета, както си бяха, докато я носеше бившият й собственик. Попитах алара:
— А къде са останалите ми дрехи?
— Какви дрехи?
Сякаш ми дойде озарение. Гледайки хората, започнах да изброявам:
— Обувки, чорапи, панталони, риза, пуловер, потник, гащета, пола и сутиен.
Острият нос на алара затрептя.
— Наведнъж ли ще облечеш всичко това?
— Не знам. — Аз се замислих. — Не. Сутиенът е част от дамския тоалет.
— Ти беше само с това — посочи към шортите ми аларът. — Доволен ли си? Готов ли си да си сътрудничим?
— Да — реших аз.
— Обвинен си в престъпления. Ти унищожи наши кораби.
Кораби!
Звезди и планети!
Космосът!
Аз летях, наистина летях. Но не сам, а в кораб.
— Не помня — признах си. — Не помня.
— Как се казва планетата ти?
Чак замижах, опитвайки си да си спомня. Много исках да намеря в паметта си една дума. Не за алара, а за себе си…
— Не знам.
— Тези същества — посочи аларът хората — от твоя вид ли са?
— Може би…
— Планетата им се нарича Земя. Това говори ли ти нещо?
— Земята е мекият слой на почвата.
— Отговори на въпроса.
Земя — повторих си аз бавно. Земя.
— Не.
— Сега е период на почивка. Но ние ще се върнем и ще продължим разговора си — каза аларът. — В мое отсъствие можеш да се движиш из цялото помещение.
Каква щедрост!
— А как се нарича тази планета? Къде се намираме?
— Това е кораб — каза аларът след кратка пауза. — Засега — толкова. Трябва да помисля.
Той каза нещо на непознатия език на хората и те тръгнаха да излизат с явно съжаление, хвърляйки ми съчувствени погледи.
Значи тук малко неща зависят от тях.
И за тях аларът е не-приятел. Това е много тъжно. Не-приятелите трябва да стават приятели.