Бях сигурен, че ме наблюдават. Затова оглеждането на помещението ми отне много дълго време — разхождах се напред-назад, спирах, за да разтрия краката си, присядах. Нека си мислят, че възстановявам подвижността си. Това, между другото, също е полезно.
Аз съм на кораб — голям кораб, очевидно. Моят кораб беше по-малък. Възможно е да се намира някъде наблизо.
Разбира се, шансовете са малки. Но аз съм длъжен да се възползвам от тях.
С какво разполагам, освен със собственото си тяло?
Шортите и куртката. Шортите не могат да ми помогнат с нищо, освен ако не ги накъсам на ивици, не направя въже от тях и не се обеся. Куртката… Плътна тъмносиня тъкан, мека подплата, някакви емблеми с непознати символи и знаци на чужд език. Закопчава се с копчета, а има и малки парчета метал, разположени успоредно на копчетата, от двете страни на дрехата. Също за закопчаване? Така изглежда… Очевидно, това е част от униформа. Също безполезна… стоп! Повъртях с пръст края на шнурчето, подаващо се от долната страна на куртката. Отляво и отдясно шнурчето излизаше от малки метални пръстенчета. Аха, това е, за да се стегне на кръста. Полезно нещо!
Продължавах да бродя из килията, мачкайки с пръсти възелчето на шнура. После го развързах и започнах внимателно да го вадя от другата страна на куртката. Това отне десет минути — куртката се набръчкваше, наложи се да я оправям, стараейки се да върша всичко възможно най-незабележимо за възможния наблюдател. Най-накрая усилията ми се увенчаха с успех. Шнурът се измъкна и в юмрука си, където го криех, държах почти един метър дълго здраво въженце.
Много хубава примка.
Не се съмнявах, че мога да се справя с алара с голи ръце. Съдейки от следите по тялото ми, вече бях водил такава битка и бях нанесъл големи загуби на рунтавите същества. Ненапразно се презастраховаха така.
Сега оставаше люкът.
Не можех да го отворя сам. Значи щеше да се наложи да моля за услуга самите алари. Този, първият, с черната козина, спомена нещо за „период на почивка“. Може би тогава охраната е намалена? Може би ме контролира само едно същество?
Стъпил на неустойчивата почва на предположенията, веднага загубих увереност. Ако наистина им се струвах толкова опасен, охранителите трябваше да са няколко. Но нали беше имало и битка в космоса? „Разрушения.“ Част от съществата може би се занимават с ремонт на кораба… А колко общо може да са на кораба? Две, шест, десет, сто?
Решимостта ми се стопяваше с всяка изминала секунда. И аз престанах да се колебая.
— Трябва да отделя отпадъците! — казах на тавана. — Носете гърнето!
Те се отнасяха доста внимателно към потребностите ми. Предишния път сивият алар се появи бързо, успях да преброя само до двайсет.
Десет… дванайсет… осемнайсет… двайсет…
Оказаха се извънредно пунктуални.
Люкът се отвори и аларът пристъпи в килията с нощното гърне в ръце. В следващия миг го повалих на пода и обвих примката около врата му. Съдът падна с грохот на пода.
— Кой контролира килията? — извиках аз, стягайки за миг шнура. Държах единия му крак в отвора на люка — за всеки случай, за да не му хрумне да затвори.
— Аз… — отговори аларът с нормален глас, без никакви признаци на задъхване. Може би дърпах слабо? Рязко дръпване — и съществото, притиснато от коляното ми към пода, захриптя и изрече със същия висок глас: — Не…
Очевидно този гаден израстък на шията, откъдето излизаха звуците, не зависеше от дишането. Леко отслабих натиска и попитах:
— Кой друг?
Мълчание. Нищо, това също е отговор. И той ми харесва.
— Къде е корабът ми?
— Няма да се измъкнеш — каза аларът, треперейки. — Пусни ме и се върни на мястото си. Аз ще ти донеса течност.
Неволно се засмях. Сега не ми е до това, не-приятелю.
— Отговори!
— Не…
Равномерният глас на алара контрастираше с конвулсивните му гърчове. Размишлявах отчаяно. Няма да имам втори шанс, това е сигурно. Този алар няма да каже нищо. Значи ще ми се наложи да отгатвам посоката…
Неочаквано се раздаде мляскащ звук. Израстъкът на шията на алара потрепна, раздели се на две от двете страни на шнура и частите му паднаха на пода. Цветът им беше бяло-розов, като обезкървено място. Късчетата се замятаха едно към друго.
Та това е някакво биологично устройство! Преводач! Или още по-лошо — същество-симбионт.
Хванах металния съд и ударих няколко пъти късовете протоплазма, размазвайки ги по пода. Съществото демонстрира способността си да се дели, но всяка жива форма си има граници на възможностите. Я се опитай да се събереш в едно цяло от каша, размазана по пода!
Розовата гъста течност потрепваше, променяше бавно цвета си, почти сливайки се с пода, но вече не се опитваше да се събере в едно цяло.