Обърнах се към алара — и тъкмо навреме. Възползвайки се от това, че държах примката с една ръка и натискът бе отслабнал, той ме удари с предната си лапа. Острите нокти разсякоха куртката ми, рамото ми пламна от болка. Страх ме беше да си помисля какво щеше да стане с ръката ми, ако бях гол.
Улових отново шнура с две ръце и започнах да затягам примката. Аларът каза нещо — прозвуча като шумолене. Бяхме изгубили възможността за комуникация.
И аларът беше загубил възможността да стане мой приятел.
Затегнах примката с всичка сила. Прошепнах:
— Дръпни въженцето…
Ето така се решават проблемите.
Тялото на алара омекна.
Освободих примката, взех я с лявата си ръка и подритнах тялото. Съществото изглеждаше мъртво или умиращо, както и отвратителният му симбионт. Не изпитвах съжаление към алара, както и омраза, впрочем. Тези, които не искат придвижване-към-мира, понякога загиват. Но може би той все пак ще дойде не себе си, този злощастен опашат мой надзирател.
Взех съда с дясната си ръка. Металът, от който беше изработен, бе лек, но здрав. По-добре от нищо.
Излязох от затвора с въженцето в едната ръка и със здравото гърне в другата.
Тунелът се оказа дълъг десет крачки. По-лесно щеше да е да го премина на четири крака, но веднага щях да загубя своята боеспособност. Наложи се да тичам прегърбен. После тунелът се раздели на две. Завих наляво, защото в тази посока тунелът беше по-къс и започваше да се разширява.
Помещението се оказа малко по-голямо от моята килия, но беше пълна нейна противоположност — стаята на охраната. Едната страна беше заета от огромен екран, блещукащ с ярки, заслепяващи цветове. Или по-скоро моето зрение се отличаваше от зрението на аларите и просто не можех да видя на този екран собствената си килия и трупа на удушения охранител. До херметично затворената бака на пода имаше още два съда, а до тях — течността с това, с което ме хранеха.
Но поне тук можех да се изправя в целия си ръст.
Насред стаята се издигаше легло като онова, към което бях прикован. На него лежеше неподвижен алар, който си приличаше с убития като две капки вода. Ох, колко непредпазливо от тяхна страна. И какъв късмет за мен!
Пристъпвайки безшумно с босите си крака се приближих до алара и с едно движение надянах примката на шията му. Той потрепна само веднъж — не смятах да рискувам. Когато съществото притихна, от него също се отдели парче протоплазма и аз повторих неотдавнашната процедура.
Неизбежни загуби. При изсичане на гора винаги остават дребни дървесни отпадъци. Ако не успея да се измъкна, бедата ще е много по-голяма. Да речем — горски пожар…
Огледах цялата стая, но не намерих нищо полезно. Не ми трябваше второ гърне, нито пък ми се ядеше от храната, оставена до съда за екскременти.
Значи трябваше да се върна назад. В десния ръкав на тунела.
Този път ми се наложи да вървя дълго. Чуждият кораб наистина беше огромен. Ако, разбира се, не ме бяха излъгали и наистина бях в космоса, на кораб…
С всеки изминал миг разбирах все повече и повече, че бягството ми е пълно безумие. Ако видя по пътя си затворени люкове — не бих могъл да ги отворя. Ако срещна алари — няма да се справя толкова лесно с всичките.
Но вече нямаше връщане назад.
Когато видях люк в стената, вече нямах нито една добра идея. Да продължавам да вървя или да се мъча със затворената врата — каква разлика? В лабиринта няма верни посоки, има само възможни.
Сложих длани на люка. Побутнах го наляво, надясно, нагоре, надолу. Никаква реакция.
Тогава просто почуках.
Отново нищо.
Постоях пред люка, който, вероятно, водеше към свободата. Ударих злобно със съда по него — чу се ехтящ звън. И се понесе по тунела.
Зад гърба ми се чу звук от отваряща се врата.
Не, сега не бих могъл да нападна аларите безнаказано. Моментът за това отмина.
Само че на отворилата се врата стоеше не алар, а същият онзи мъж, който ми даде куртката си.
Не можехме да се разберем помежду си.
В стаята, в която ме въведе мъжът, имаше няколко легла и столове — аз си спомних с удоволствие, че са измислени специални мебели, на които да се седи. И самото помещение беше голямо, и на пода имаше някакви вещи… тези хора не бяха пленници, а гости, макар и не най-уважаваните. Всичко тук изглеждаше правилно, обичайно.
Но те не можеха да ме разберат.
С мен говориха мъжът, жената, старецът. Както изглежда, на различни езици. Те се опитваха да разберат… опитвах се и аз. Уви, непознатите звуци не предизвикваха никакъв отклик в мозъка ми.