Нима ние също сме от различни раси? Въпреки всичките сходства помежду ни?
Старецът ме хвана за ръката, показа ми примката. Аз охлабих възела и направих жест, сякаш затягам въженцето около нечие гърло.
Те разбраха и заговориха бързо помежду си. Аз чаках. Нека сме от различни светове. Но си приличаме прекалено много, за да сме не-приятели. Нали мъжът ми беше дал куртката си, а жената докосна лицето ми с цялото плахо съчувствие, което можеше да си позволи пред алара.
Нуждая се от помощ. Без нея съм загубен.
Но ще рискуват ли те?
Те замълчаха. Мъжът се приближи към мен. Безмълвно се събу, подаде ми обувките. Започна да сваля панталоните си.
Приятели.
Докато се обувах, той свали от колана си продълговат калъф. Взех го — оказа се, че вътре има дълъг нож.
Приятели.
Панталоните се оказаха малко тесни и не успях да се справя със закопчалката. Мъжът ми помогна да се облека. Сега можеха да ме вземат за него. Искаше ми се да се надявам на това.
— Благодаря ви — казах. Нека не разбират думите, трябва да разберат тона. — Благодаря.
После мъжът ми даде пистолет. Странна конструкция — дебела ръкохватка, широк механизъм за зареждане, къса цев, завършваща с полусфера с рубинен цвят. Мъжът дръпна затвора и сложи много предпазливо пистолета в ръката ми. Показа спусъка.
— Ще си имате неприятности — беше единственото, което казах.
През това време старецът извади от обемистата чанта лист хартия и забавно, примитивно приспособление за писане. Изглежда, това беше парче графит, сложено в дървена обвивка. Започна да рисува схема — простичка и напълно разбираема.
Кръгче — моята килия. Линиите, водещи от нея — тунелът към стаята на охраната и това помещение. И разклоняваща се линия — по-нататъшният път.
Ако мащабът беше спазен правилно — голямото помещение не беше толкова далеч. Очевидно трябваше да се добера дотам.
— Нямам с какво да ви се отблагодаря — казах аз. — Но ако успея да се измъкна…
Старецът ми даде листа и ме целуна по челото. Като благословия.
— Няма нужда от оръжията — казах аз. — Аларите ще разберат откъде съм ги взел.
Очевидно те си мислеха същото. Мъжът ме хвана за ръката и бързо я поднесе към лицето си. Погледна ме въпросително.
— Не искам — казах аз. — Разбрах, но не искам!
Те чакаха. Тогава замахнах и го ударих с всичка сила по лицето. Мъжът залитна и притисна длани към лицето си.
Може би аларите ще повярват, че съм взел насила оръжието му?
— Благодарен съм ви — прошепнах аз. — Благодаря. Ще бъдем приятели.
Минах първите три завоя на тунела без никакъв проблем. Но по-нататък тунелът се разширяваше и излизаше в тъмна зала. Забавих крачка.
Много тихо. Неправилна тишина. Нечовешка.
Вдигнах подареното ми оръжие. Добре би било да го проверя, но не знаех какви са му боеприпасите. В краен случай ми оставаха ножът, примката и съдът. Много богат арсенал…
Залата беше с ромбовидна форма, почти неосветена, само тук-таме в стените блещукаха прозрачни обли лампи. И беше пълна с алари. Част от тях черни като нощта, друга част — почти бели, те лежаха на пода пред възвишение със странна форма. Изглежда, тези същества не признаваха правите линии. Възвишението приличаше малко на трибуна, но на него нямаше никой.
Какво правеха?
Последните минути ме бяха обогатили с толкова много нови понятия, че можех да предложа множество хипотези. Молитва. Почивка. Работа.
Каква разлика имаше — трябваше да премина през залата, независимо от това какво правеха.
Подареният ми пистолет едва ли имаше голям енергиен запас. А и да стрелям с него би означавало незабавно да вдигна тревога. Взех оръжието с лявата си ръка, а в дясната стиснах металния съд. Завързах го с шнура за китката си. Поех си дълбоко дъх и влязох в залата.
Цялата ми надежда се крепеше на това, че за аларите всички хора са еднакви. Бях с дрехите на експерта, който не бе пленник. Може би щеше да ми се удаде да се промъкна.
Изминах първите десет крачки спокойно. Дори прескочих някакъв алар, легнал право на пътя ми.
После те започнаха да се размърдват и да се обръщат към мен. Три остри муцунки се насочиха в моята посока. Всичките — неразличими помежду си, само цветът варираше от черно до бяло. Аз също съм неразличим за тях. Неразличим! Облечен съм с дрехите на експерта. Тръгнал съм бавно по свои дела… Изнасям нощното гърне…
По редиците от алари пропълзя шумолене. Тихо шумолене и затова — още по-плашещо.
Може би експертът нямаше право да идва тук. Може би ги смая пистолетът или съдът. А може би прекрасно различаваха лицата ни.