Малък черен алар скочи срещу мен. Очаквах това и успях да реагирам — протегнах ръката с пистолета към него и натиснах спусъка.
Проблесна тънък бял лъч. Лазерно оръжие… Аларът, налетял в движение на светещия лъч, изпищя. Козината на гърдите му избухна, той се разтресе и се строполи на пода, закачайки леко ръката ми.
Аларите зашумяха и наскачаха. Аз отново натиснах спусъка — и пистолетът потрепна, тромаво изхвърляйки малко керамично цилиндърче. Нещо във вътрешността му се завъртя.
Но какво е това — ръчно оръжие, което се презарежда за няколко секунди!
Изхвърлих пистолета заедно с надеждата да се промъкна лесно през редиците не-приятели. Извадих ножа и хукнах да бягам.
Цяла тълпа алари се нахвърли върху мен.
Не, в ръкопашния бой те бяха значително по-слаби. Отчаяно смели, бързи, но много по-слаби. Бягах, раздавайки удари с нощното гърне, така че кънтящото им ехо се сливаше в равномерно бучене. Ако металният съд беше по-тежък, нямаше да мръднат повече. А така полузашеметените алари отскачаха встрани, тъпо разтърсваха глави и се хвърляха отново срещу мен.
Едър светлосив алар скочи срещу мен, впи зъби в куртката на гърдите ми и ме заудря по лицето с дългите си предни лапи. За щастие не уцели очите ми, но от бузите ми потече кръв. Ударих го по хълбока с ножа и аларът падна, моментално изгубил бойния си ентусиазъм. Но това само разяри още повече останалите. Увисваха на мен още три пъти, спасяваше ме само това, че прийомите им бяха абсолютно еднакви — да впият зъби в гърдите и да удрят с лапи по гърлото и лицето. Куртката защишаваше тялото ми, но лицето ми стана цялото в рани, кръвта заливаше очите ми.
— На ви! — крещях аз, прекарвайки съда през рошавите муцуни. Дори забелязах слабото им място — черният връх на носовете. От удара в него аларите отскачаха много по-бързо и не рискуваха да се приближават пак. — Разкарайте се!
Не, не ме разбираха. Но у тях все пак имаше инстинкт за самосъхранение и те отстъпиха. Прекалено много алари пищяха от болка по ъглите, прекалено много се гърчеха на пода в локви тъмна кръв.
Избягах от залата, оставяйки зад гърба си тълпа от разярени и ранени алари. Не рискуваха да се хвърлят подире ми — въпреки че коридорът беше по-подходящ за техните размери, не се решиха да ме преследват. В тесния коридор щеше да им се наложи да се сражават с мен един по един, и щяха да останат съвсем без шансове.
Но сега загубих главното си предимство — изненадата. Вече знаеха за бягството ми и можеха да вземат мерки. Достатъчно е да затворят люковете — и ще се окажа в капан…
Бягах с всички сили, препъвайки се от време на време, но дори тогава не спирах. Ако можеше да се вярва на схемата, и този коридор трябваше да свърши с голямо помещение. Дори не ми се искаше да мисля какво ще има там.
Тунелът отново започна да се разширява. Изскочих в огромна зала — със същите прозрачни обли лампи в стените, с неравен таван. Само размерите бяха значително по-големи, отколкото в другите помещения. Ако корабът ми не е тук, всичко е свършено… Хангарът се оказа почти празен — само до входа на тунела стояха двама алари, които се вцепениха при появата ми.
— Здрасти! — извиках аз, стоварвайки върху главите им безотказното си гърне. Съществата се хвърлиха встрани, издавайки неразбираеми звуци. Изглежда, това бяха някакви техници, които не бяха в настроение да се сражават.
Получил секунда отдих, аз се заоглеждах. В стените се виждаха отворите на други тунели, откъдето всеки момент можеха да се появят разярените обитатели на кораба. Не ми се искаше да се завирам пак в тесните проходи.
А в далечния ъгъл на залата стоеше малко лещообразно корабче от матовосив метал. В него имаше нещо познато и краката ми сами ме понесоха натам.
Само че как смятах да го управлявам? Аз дори не знам как да вляза вътре!
И все пак продължих да бягам към металната леща. Това беше единственият ми шанс.
В този момент аларите нанесоха напълно неочакван и ефективен удар. Когато вече бях насред залата, подът под краката ми изчезна.
Безтегловност!
Разбира се, гравитацията на кораба беше изкуствена, а сега я бяха изключили. Висях във въздуха, нелепо размахвайки крака.
Колко глупаво!
Висях на метър над пода и се издигах бавно към тавана. А от проходите се изсипваха алари. На тях безтегловността не им пречеше — движеха се бавно, но уверено, вкопчвайки се с ноктите си за в грапавия под. Като в кошмарен сън — аз висях абсолютно безпомощен, а към мен бавно се приближаваха чудовища…
— А, не! — закрещях аз. Превих се — почти докосвайки пода. Пръстите ми задраскаха безпомощно по плочките.
Ножът!