Загубил си всичките си лични спомени. Нуждаеш се от лекарска помощ.
— Искам да се върна у дома — прошепнах аз. — Вкъщи. Там… там е светло.
Сякаш от пустотата изскочи нещо, което за миг сви сърцето ми от мъка. Домът — това е светлина. Топлина и покой. Безопасност. Там няма озъбени муцуни на не-приятели алари. Там ще ми помогнат.
Да се приготвя ли за старт?
— Да!
Подготовката е завършена. Оценка на ситуацията — намираме се на борда на кораб на неизвестна, агресивно настроена цивилизация. Моля за пълно сливане за началото на активни действия.
— Да…
Притъмня ми пред очите. А след миг стоях насред чуждия хангар, заобиколен от аларите.
Не, това не бях аз! Това беше корабът! Просто бяхме станали едно цяло. Гледах едновременно във всички посоки. Чувствах силата на върналата се гравитация. Знаех процентния състав на въздуха във вътрешността на кораба. Чувствах енергийните потоци в стените и дебелината на тези стени…
Необходими са активни действия за излизане в откритото пространство.
Какво оръжие имаме? — помислих аз.
На борда няма оръжие.
Обърках се. Нали помнех мрака на космоса, пробит от светлинни избухвания…
Възможно е нестандартно приложение на релативния щит, противометеоритните оръдия, сеизмичните сонди, ремонтните лазери, системите за далечна връзка…
Прави всичко, което е необходимо! — помислих аз. Аларите около мен не просто стояха, те докарваха някакви устройства, готвеха се за щурм. Направи всичко, за да се върна вкъщи!
Изпълнявам. Включено е защитното поле.
Пръстенът от не-приятели около кораба се разпръсна.
Вдигам противометеоритния щит.
Нещо недоловимо се промени. Сякаш аз-корабът бях вдигнал над главата си здраво вкопчени една в друга длани… и куполът на покрива се бе пръснал под техния натиск, разпаднал се беше на прах и бе изгорял в мигновен ослепителен взрив.
Старт.
Започнахме да се издигаме заедно с потока въздух, излизащ през пробойната. Не срещнахме препятствия, очевидно чуждият кораб нямаше устройства за битка във вътрешността на собствения си хангар.
Впрочем аз нямах абсолютно никакви оръжия.
Колко смешно звучи — нестандартно приложение… Да, щитът може да изпарява космическа прах, движеща се със скорост, близка до светлинната. А може и да разрушава корпусите на неприятелски космически кораби.
Тъкмо се измъкнахме през пробойната, когато в хангара се включи някакво поле — можех да видя бледото му сияние. Това не беше нападение или опит да ни задържат — аларите просто спираха изтичането на въздух. Отдалечавахме се от тях сред облак от сребристи кристали от замръзнал кислород и пари.
Охо!
Корабът, в който бях пленен, се оказа огромен диск. И не беше сам в космоса — навсякъде се виждаха чужди кораби. Малки сфери, движещи се към нас на групи по четири, и още няколко диска-гиганти. Достатъчно беше да спра вниманието си върху някой от корабите, и той започваше да се уголемява, виждах всяко негово движение, и, изглежда, детайли от вътрешната му структура…
Отвличаща маневра и измъкване. Пускам сеизмичните сонди.
В корабчето — в мен — се разтвориха амбразури и шест малки конуса тръгнаха срещу чуждите кораби. Те се разпръснаха встрани, сякаш вече си бяха имали работа с подобна маневра.
Шест огнени сфери избухнаха в космоса. Видях как потоците от излъчване се изливат в пространството, видях как чуждите кораби се предпазват от взривовете със защитни полета.
Субатомни заряди със средна мощност. Използват се за сондиране на ядрата на необитаеми планети и справяне с непредвидени ситуации.
Понесохме се през бушуващия пламък. Не-приятелите останаха далече назад.
Преминаваме към свръхсветлин…
Когато дойдох на себе си, бях в кабината. Ръцете ми все още бяха потопени в сребристата течност, но вече не се усещах едно цяло с кораба.
Колко е хубаво, когато не ти се налага да гледаш във всички посоки едновременно!
Ти загуби съзнание. Подобри ли се състоянието ти сега?
— Да — прошепнах аз. — Къде сме?
В извън-пространството. Движим се към Родината.
— Далече ли е?
Корабът ми отговори след известна пауза. Равнището на нарушенията ти е доста високо.
— Сигурно. Не помня нищо. Дори името си.
Ти си Ник Ример. Пилот от Далечното разузнаване.
— Зле съм — признах си аз. — Не си спомням нищо от това.